Реликвата
Шрифт:
— Какво? — попита Марго с очакване Фрок да обясни какво отношение има всичко това към дисертацията й.
— Съвсем ясно — продължи Фрок и разпери ръце, — истинско медицинско чудо. Хората престанаха да страдат от главоболие.
Колосаният му нагръдник затрептя от смеха му. Марго също се разсмя — за пръв път през този ден, осъзна тя.
— Е, достатъчно за примитивната медицина — добави с известна тъга Фрок. — По онова време работата на открито все още беше забавна. — Той се умълча за момент. — Нали знаете, в новата изложба „Суеверие“ ще има цял раздел за племето ки — продължи той. — Разбира се, всичко ще бъде ужасно
Фрок отново се размърда в инвалидната количка.
— Така или иначе, госпожице Грийн, мисля, че описаното от вас ще бъде чудесен принос към вашата работа. Предлагам ви да се снабдите с мостри от растения от кирибиту в хербария и да се обосновете с тях.
Марго вече събираше нещата си, но Фрок отново заговори:
— Лоши произшествия тази сутрин.
Марго кимна.
Фрок остана безмълвен за момент.
— Боя се за музея — добави накрая той.
Думите му я изненадаха.
— Били са братчета. Истинска трагедия за семейството. Но скоро всичко ще заглъхне — както винаги.
— Не мисля — отвърна Фрок. — Чух за състоянието на телата. Приложената сила е… от ненормално естество.
— Сигурна съм, че точно вие не допускате, че е диво животно.
Може би Фрок действително беше побъркан, както твърдяха всички.
Той се усмихна.
— Скъпа моя, не правя никакви предположения. Ще изчакам по-нататъшните доказателства. В момента само се надявам тази неприятност да не повлияе върху избора ви дали да останете в музея. О, да, с истинско прискърбие узнах за кончината на баща ви. Но у вас личат три дарби, които са задължителни за един първокласен изследовател: усет какво да търси, усет къде да го търси и стремеж да изведе докрай теориите си. — Той приближи инвалидната си количка до нея. — Академичното усърдие е точно толкова важно, госпожице Грийн, колкото усърдието при изследване на открито. Никога не го забравяйте. Вашите технически умения и лабораторната ви работа са отлични. Би било жалко, ако нашата професия се лиши от човек с такъв талант.
Марго изпита смесени чувства на благодарност и раздразнение.
— Благодаря ви, доктор Фрок — отвърна тя. — Оценявам добрите ви думи… и вашата загриженост.
Ученият махна с ръка и Марго се сбогува. Но щом доближи вратата, Фрок отново заговори.
— Госпожице Грийн?
— Да?
— Моля, бъдете внимателна.
7
Пред вратата едва не се сблъска със Смитбек. Той се приведе над нея и намигна дяволито.
— Какво ще кажеш да хапнем?
— Не — отвърна Марго. — Много съм заета.
Два пъти за един ден — не беше сигурна дали би могла да понесе толкова голяма доза „Смитбек“.
— Хайде! — настоя той. — Научих още някои зловещи подробности за убийствата.
— Струва си.
Тя ускори крачка по коридора, раздразнена, че е успял да разпали любопитството й. Смитбек сграбчи ръката й.
— Казаха ми, че сервират много вкусна запечена във фурна лазаня в ресторанта.
Той я поведе към асансьора.
Ресторантът беше пълен с обичайната тълпа от уредници, мускулести пазачи, които разговаряха на висок глас, техници и препаратори в бели лабораторни облекла.
Седнаха и Марго се зае да разреже препечената кора на лазанята си.
— Точно както ти обещах — каза Смитбек, взе едно парче с ръка, отхапа един ъгъл от него и го схруска. — Най-малко от девет часа сутринта ги запарват.
Той задъвка шумно.
— Полицията най-после направи официално изявление. Снощи тук са извършени две убийства. Блестящо е, че го проумяха! Помниш ли всички онези въпроси на репортерите за диви животни? Е, не е изключено да са умъртвени от диво животно.
— Не докато се храня — прекъсна го Марго.
— Точно така. Буквално са разкъсани.
Марго го изгледа.
— Моля те!
— Не те будалкам — продължи Смитбек. — Правят всичко възможно да решат по-бързо случая, особено заради предстоящата изложба. Ченгетата са привлекли специален коронер. Можела да чете по зеещи рани от нокти, както Хелън Келър разчита брайловото писмо.
— По дяволите, Смитбек! — изруга Марго и пусна вилицата си. — Писна ми от кавалерското ти поведение и от кървавите подробности, които ми сервираш, докато се храня. Не е ли възможно първо да приключа с обяда и след това да чуя всичко това?
— Както ти казах — продължи Смитбек, пренебрегвайки избухването й, — по всяка вероятност е специалист по едри котки. Доктор Матилда Живиц. Ама че име, а! Сигурно е дебела.
Въпреки раздразнението Марго едва потисна усмивката си. Смитбек може и да беше досадник, но все пак забавен досадник. Тя избута таблата си.
— Как научи всичко това?
Смитбек се ухили.
— Имам си източници. — Той напъха поредното парче лазаня в устата си. — Всъщност срещнах един приятел, който пише за „Нюз“. Някой се е добрал до информацията чрез свой познат в полицейското управление. Всички следобедни вестници ще я публикуват. Можеш ли да си представиш физиономията на Райт, когато разбере? О, Господи!
Смитбек се изкикоти кратко, преди отново да напълни устата си. Беше приключил със своята порция и се прехвърли на лазанята на Марго. Беше кльощав, а се хранеше като звяр.
— Но как е възможно див звяр да се разхожда свободно из музея? — възкликна Марго. — Пълен абсурд.
— Нали? А това: докарали са човек с хрътка, за да залови копелето.
— Сега вече ме будалкаш.
— Не и аз. Попитай когото искаш от пазачите. В тази сграда има милиони квадратни метра, из които може да скита една едра котка, включително няколко километра вентилационни шахти, достатъчно големи, за да пълзи човек из тях. А под музея е пълно с изоставени тунели. Заели са се съвсем сериозно.
— Тунели?
— Ъхъ. Не прочете ли статията ми миналия месец? Първият музей е построен върху артезианско мочурище, което не можело да бъде пресушено. Затова са издълбали всички тези тунели, за да отклоняват водата. След като оригиналният музей изгорял през 1911 г., построили върху основите му сегашния. Подземията са огромни и на много нива… Голяма част от тях дори не са електрифицирани. Съмнявам се дали е останал жив човек, който да познава разположението им.
Смитбек налапа последното парче от лазанята и побутна таблата встрани.