Робинята
Шрифт:
— Някои въпроси изискват шапка — казва маймуната.
Тя седи неподвижно дълго време и започваме да се чудим дали и маймуната е машина. Но най-после излиза от транса и заявява:
— Питате какво би трябвало да направите. сякаш аз знам. Ето какво ще ви кажа. За да се измъкнете. вероятно. би трябвало да се опитате да останете.
Идеята за говореща маймуна с огромна копринена шапка вече не ни стряска. Видяхме толкова необикновени и ужасяващи неща, че нещо трудно ще ни ни притесни. Но съветът, който всъщност не очаквахме да получим, ни шашва.
Маймуната
— Парцали! Парцали!
Огромният сив мастиф също се раздвижва и каруцата потегля, без да чуем друга дума от маймуната. След известно време ехото от гласа на мъжа и тракането на колелата заглъхват по улицата. А ние оставаме да се чудим какво имаше предвид маймуната. И какво въобще
означава този кошмар? Защо, как и кога можем да изчезнем оттук?
И това ни връща към съвета. За да се измъкнем, трябва да се опитаме да останем.
Май има някаква логика. За да намериш нещо, което си загубил, трябва да спреш да го търсиш. Но ако се опитаме да останем, къде ще се подслоним?
— Трябва да се измъкнем от тая гнусна военна зона — казваш. — Това си е лудница, чиито пациенти вилнеят из площадка за изпробване на бомби.
— Имаме нужда от удобна позиция — решавам.
Оглеждаме скалите… бараките по цепнатините… нещо, което прилича на стари миньорски тунели с жълти светлини в тях. После. високо над билбордовете и малките ограждения забелязваме плато и някаква будка. Трябва да изчакаме, докато прожекторите, кръстосващи небето, се плъзнат покрай нас. но когато това става, виждаме кабели, опънати над пропастта между скалите. и друга стена на каньон. Нещо като лифт се движи над града. А кабинката му, увиснала на четвърт от пътя от платото, изглежда точно като нашата каравана.
Не можем да пренебрегнем приликата. Сигурно означава нещо. Не знаем какво друго да направим, затова потегляме към скалите, понесли ядеца. Ще се опитаме да стигнем до лифта.
Изминаваме около три километра, без да видим никого, освен стара телефонна кабина, натъпкана с крещящи хора, някои от които са с изкълчени крайници или са се наранили, когато са се опитвали да се натъпчат вътре. Профучаваме бързо покрай тях, защото не искаме да се замесваме в проблемите им. Не знаем дали са там по собствен избор, търсейки подслон, или е някакъв вид състезание. Или пък са били насила вкарани вътре? Няколко от лицата в кабината, притиснати към напуканите стъкла, определено са лица на мъртъвци.
След като стигаме до подножието на скалите, перспективата да стигнем до платото ни се струва изключително привлекателна, но и страшна. Скалите са стръмни и зловещи, с безброй пролуки и скривалища. кой знае колко враждебни, параноични или просто зли хора или същества чакат да ни устроят засада. Тревожа се, че ще се катериш с мокасини на краката. Чувствам се изтощен. Целият ни проект изглежда безнадежден, особено в тъмнината. Бляскавият ядец очевидно отбелязва уплахата ми, защото пулсира и притъмнява.
Тогава, точно когато започваме да пъхтим и охкаме, плъзгайки
Едва когато сме се наемели до сълзи, успявам да разбера, че сочиш към нещо в тъмнината. Вглеждам се упорито и най-после го забелязвам. Проклет да съм! Ескалатор, вграден в скалите. Спретнат и бляскав като водопад от метал. Всичките ни усилия се оказаха напразни. Системата е защитена от висока клетка. това означава зловещо изкачване нагоре. без изход, ако попаднем в засада. но все пак е начин да стигнем до горе. При това бърз. Сърцата ни бият лудо по целия път. чудим се дали някой — или нещо — ни чака.
— Ако това нещо внезапно спре, ще се опитаме да разбием бариерата и да се измъкнем отстрани — казвам. — Не искаме да ни приклещят и заловят живи.
Думите ми звучат ужасно, но все пак ни вливат енергия. Чувстваме се по-живи благодарение на опасността. Страхът и очакването ни действат като адреналин и афродизиак. Искам да мина първи, в случай че ни очакват неприятности. Но ти настояваш да се качиш на по-горното стъпало.
— Искам да гледаш задника ми през целия път — казваш. — Съвсем първично. Нуждая се от животното в теб. Обещавам ти, че няма да пръдна повече.
И двамата се засмиваме. Настроението ни се подобрява. Заедно сме. И по-решителни. Действаме активно, а не се мотаем. Страхът ни е още силен. Плътен като миризма на пот или месо. Ако това е някакъв наркотик, който ни е зашеметил, обърканият и откачен етап вече е зад нас. Напълно съсредоточени сме.
Бдителното, готово за бой, но оптимистично настроение ни повежда нагоре… и ни дава илюзията, че сме защитени. Камертонът отново засиява ярко.
Стигаме до платото без инциденти и без да видим никого. След като се озоваваме на върха, ти клякаш да се изпикаеш. Под нас гърмят фойерверки, железните разрушителни топки и тълпите маскирани и обезобразени хора.
Платото е самотно голо място. Будката е покрита с дъски и обсипана с дупки от куршуми. Вътре не се виждат машини и уреди — няма начин да повикаме кабинката обратно. Навсякъде се валят боклуци. Сутиени, презервативи, гилзи, спринцовки и парчета разбити японски играчки. Но кабелът към караваната изглежда здрав и отлично опънат. В отблясъците от огньовете долу виждаме няколко чайки, кацнали на него. Изглеждат призрачни, но може да са дружелюбно настроени.
Преброяваме чайките и преценяваме, че трябва да изминем около двеста метра над пропастта. Разстояние, което човек би преплувал и пиян в гореща лятна вечер. За първи път откакто паднахме от въртележката в онзи друг живот, се чувствам спокоен и самоуверен. Но ти надникваш над ръба и казваш: