Робинята

Якубовски Максим

Връчвам ти ги, а ти мърмориш, че трябва да се мотаеш наоколо с гол задник. Обяснявам ти, че не разполагаме с много време… а ти решаваш, че не са толкова лоши. Издокарваш се, аз грабвам караваната и изчезваме, изоставяйки Жената с водораслите, която май също е избягала. Салът с мъжете се завръща, натоварен с неща, които не виждаме ясно.

Отнема ни известно време да се изкатерим по скалите и намерим достатъчно широка пролука, през която да минем. Непрестанно избухват фойерверки или бомби. трясък на съдран метал. сриване на сгради. сирени. крясъци. но продължаваме напред. границата между града и водата е по-зловеща, отколкото изглеждаше отдолу. Изранени

хора се мотаят между пилоните и камъните. Кататоници. Трупове. Изненадвам се, че видът на голия ти задник ме радва, докато бягаме. Останали са ми само първични мисли. Това е добре, тъй като ме държат нащрек.

Най-после достигаме до града и се озоваваме на павирана улица като в долната част на Манхатън. Огромно знаме плюти на пилон. Стодоларова банкнота. Виждаме парк, пълен със статуи, покрити с бели брезенти. група хора се кланят на паднала електрическа кула, която са облегнали на стара тухлена сграда с мраморни колони отпред. Булдозери събарят стена по-надолу по улицата. от дупки в паветата изригва вода. хора в инвалидни колички стоят под струите.

Мъж в шлифер, стиснал малък аквариум, се втурва към нас.

— Преследването започна! Внимавайте! Внимавайте!

Спъва се и изпуска аквариума на паветата. Разбива се на хиляди парчета, а от него изпадат яркооцветени тропически риби. Няма време да спасим рибите, защото механичен трясък отеква по малкото останали постройки. Банда рокери профучава по улицата. Каските по главите им блестят в металически цветове. Рокерите форсират моторите си в преследване на група мъже на средна възраст по бельо. държат пики в ръце. или церемониални мечове. приличат на пикадори, изскочили от корида. Гледката ми напомня за тичането на биковете в Памплона. Рокерите преследват и ловуват. хвърлят оръжията си и заковават по-възрастните мъже, които бягат паникьосано. Някои успяват да се измъкнат и биват приветствани с букети рози или глави на прасета. Други са намушкани, размазани или прегазени. Вмъкваме се в странична уличка, далеч от хаоса.

Появява се файтон. влачен е от хора, мъже и жени, голи и с тежки кожени наочници.

След лудостта с рокерите, смятаме, че можем да се справим с по-бавната група и викаме:

— Спрете!

Те спират.

На мястото на кочияша седи разложен труп в смокинг.

— Къде отивате? — питаме.

Мъжът с наочниците, който води групата, отговаря:

— Където господин Хюго иска.

Споглеждаме се. Те май не осъзнават факта, че господин Хюго е мъртъв. Очевидно не усещат вонята му. И просто се мотаят наоколо в кръг.

— Господин Хюго не се чувства добре — казвам. — Той иска да ни заведете някъде. Иска да ни отведете до…

Объркан съм. Нямам представа къде би трябвало да отидем. Нито къде е безопасно.

— Зоологическата градина! — извикваш.

Гледаш към скалите, където стои рушащ се билборд с жена в бяла престилка, която държи няколко папагала в гигантската си ръка. Надписът гласи: „ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА Е ЗА ВАС. всички въпроси за живота. забавни игри. “

Приемам идеята. Зоологическата градина може поне да ни осигури подслон. Може би. Обикновено зоологическите градини са открити просторни места с богата растителност. Затова скачаме до господин Хюго, където вонята на разложено е непоносима. но нашите приятели с юзди и наочници не забелязват това. Изглеждат щастливи, че поемат в определена посока.

С изключение на друга банда рокери, които са хванали с ласо няколко млади момичета по бикини и ги жигосват по задниците с нажежено желязо, не виждаме никой друг на

пътя — само сенки на бягащи хора и светлини от трактори по далечните улици. За наша изненада един от рокерите сваля синята си каска и разтърсва гъста рижава грива. Разбираме, че е сексапилна азиатка със заплашителна усмивка и вампирски зъби.

Зоологическата градина се оказва зловещо запуснато място, пълно с ями и клетки с изкуствени животни, направени от стиропор и олющена пластмаса. Единственото осветление е от мъждивите оранжеви охранителни светлини, разпръснати по стълбове. Единствената истинска сграда е тъмен стъклен павилион с шестоъгълна форма. Срещу него има мърляв двор, пълен с бараки и дупки, заобиколен от висока стоманена ограда с ужасяващи остриета на върха, покрити с яка телена мрежа от онези, които използват понякога за обезглавяване на животни в кланиците. Зад решетките има стотици мръсни деца, издокарани като кукли. Имат страховит вид на оранжевата светлина. Започват да скандират, когато виждат нас и караваната:

— Джунджурия-пердах. джунджурия-пердах.

Не знаем дали да съжаляваме мърлявите сирачета, или да се страхуваме от тях. Дали са се скупчили тук в търсене на защита, или са затворници? И чии затворници са?

Отговорът не се забавя, защото едно от тях получава припадък. Останалите започват да крещят:

— Пазач. пазач. пазач!

Сочат и жестикулират трескаво. виждаме приближаващи фарове на хълма.

Пазачът, който очевидно е източник на див страх за децата, се появява, яхнал огромна косачка. Изскача от тъмнината на саваната, която всъщност е бунище с лъвове от фибростъкло, телени антилопи и мизерни жирафи, направени от прътове за бетонни стени. Пазачът е облечен в бял гащеризон и носи очила за нощно виждане.

За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.

— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични припадъци.

Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.

— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е най-чиста.

— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.

— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна усмивка.

— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.

— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.

Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.

— Няма да ти дадем нищо — казвам.

Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.

— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва със сребърната си свирка.

Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата. Заприличват ми на птици в клетка.

Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите, се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се разтварят и изливат, докато се движи. Главата му е огромно гнездо, от което непрестанно излитат оси и стършели. Изражението на лицето му не може да се задържи повече от няколко секунди, тъй като то всъщност е това, което насекомите нравят от него. Децата крещят;