Робинята

Якубовски Максим

— Разбира се. Всички си мислят, че е адски лесно. Но я се опитай да измисляш нови идеи непрестанно.

— Да — съгласи се той, а пръстът му уцелва мишената. — Сигурно е трудно.

ВЪРТЕЛЕЖКА

КРИС САКНУСЕМ

Нощ Топла. Влажна. Огромен, почти обезлюден панаир със странни гигантски клоунски глави, които надничат от тъмнината… статуите на смешни герои по затворените въртележки изглеждат заплашителни. изоставени будки. счупени лампи. силуети на хора, които не се виждат достатъчно

ясно, за да разбереш намеренията им.

Отиваме до въртележка, която все още работи. Прилича на огромна рулетка, която се издига на централната си ос. Мъжът, който я управлява, има лице на бял селянин, но тяло на черен културист. Никой не седи в кошниците около нас. Малкото хора са от другата страна на колелото и не можем да ги видим.

Въртенето започва и скоростта се увеличава. Издигаме се и едновременно виждаме повече и по-малко от панаира, сенките и затворените будки. Забелязваш ритъма на издигането и въртенето и казваш:

— Напомня на секс машина.

— Да и на машина на времето — отговарям.

После се възбуждаме. докосваме се. целуваме се. и се чудим какво ли ще е да се изчукаме, докато летим над призрачния панаир. Ти носиш прозрачна бледозелена рокля, но нямаш бикини, а аз съм обут в широк панталон от микрофибър. Ти си влажна и готова. Лесно го вкарвам и изкарвам. Можеш да ме яздиш, докато хвърчим все по-високо и по-бързо над земята.

Никой не може да ни види, защото сме прекалено далеч от земята и се движим адски бързо. Надигаш се и се спускаш на члена ми, който те запълва и се надървя все повече. Отначало ме яздиш като коте на въртележка, а аз си играя с циците ти. Влагалището ти е разкошно. Мокро, но не прогизнало. Стегнато. Усещам стените му около главата на члена си като дълбока мускулеста уста. Започвам да тласкам силно в теб и дърпам нагоре прозрачната ти рокля, за да открия задника ти. Разтварям бузите му и стискам месото ти в ръцете си. Напрежението се увеличава и пляскам дупето ти, а ти се притискаш в гърдите ми, за да потъркаш клитора си в основата на пениса ми.

Вкарвам пръст в ануса ти. гърдите ти са вън от роклята и устата ми се движи между зърната, които изглеждат по-големи и тъмни от когато и да било преди, твърди и влажни, щръкнали нагоре, почти копнеещи да бъдат отхапани.

Въртенето се ускорява заедно с глада ни. като мания, с която сме заразили машината. тъкмо когато и двамата сме готови да се изпразним, се чува силен звук от чупене и се виждат искри от нещо, което прилича на неонови звезди. после стомана и кабели прехвърчат покрай главите ни и крайниците на някой от другата страна на колелото прелетяват край нас и усещаме замайване, когато цялата въртележка се отделя от оста и се накланя лудо, размятайки ни из въздуха.

Отделяме се един от друг едва когато падаме в блатото от другата страна на панаира. Виждаме далечното отражение на светлините от въртележките, но ни се струва, че всичко е било преди милиони години. Чуват се викове и сирени, но се отдалечават много бързо. Паднали сме в блато. Полускрити от водите бунгала и булдозери, покрити с мъх, се таят около нас. Надигат се къркорещи мехури. Огромна сладоледена фуния от фибростъкло плава до нас. Ти усещаш нещо да се допира в крака ти и изпищяваш Може да е костенурка. Или пък нещо друго. Очевидно във водата има и други неща освен пазарски колички, покрити с водорасли, и откраднати пътни знаци. И двамата започваме да се паникьосваме и се чудим къде сме попаднали.

Виждаме мираж пред очите си — желязо

и дърво. Прилича на лодка… или по-скоро… ферма, построена върху ръждясал шлеп. Плуваме към нея. порутената стълба е близо до нас. Ти се изкатерваш първа. Роклята ти е съдрана на гърба и когато стигаш до върха, задникът ти е право в лицето ми. За момент забравям всичко станало. Искам само да те изчукам в задника точно там, на палубата на шлепа. После бухал профучава покрай нас, стиснал дебел воден плъх в ноктите сй, и аз си спомням какво се случи. Не знаем къде сме. Може да сме попаднали в отровно блато. И кой, по дяволите, живее в този ръждясал шлеп? И дали наистина сме още живи?

Проблясват лампи и се чува музика. Нещо сладникаво и старо. Музика от петдесетте, на чийто фон да си сипеш мартини и да отведеш момичето в леглото. Уплашени сме. Мокри сме. изглежда не сме наранени, но се нуждаем от помощ. Затова влизаме вътре. Без да чукаме. Вратата е отворена.

Вътре има повече комари отколкото навън, но отначало гледката е странно жизнерадостна и успокояваща в сравнение с онова, което очаквахме. Членът ми е още твърд от вида на задника ти пред мен, докато се качвахме на борда, но в момента не можем да си позволим да се чукаме.

Помещението, в което влизаме, е грозна стара селска кухня с ужасни шкафове, боядисани в зелено и жълто, и отрупани с кичозни дреболии. Хладилник, обсипан със сувенирни магнити. замразена вечеря, която сега дими на масата, сякаш обитателят на дома се кани да седне да яде. Викаме, но никой не отговаря. Чакаме, но никой не идва. Надникваме в следващата стая.

В голям фенер гори свещ, която осветява стените. По тях има животински глави. Стотици. Елени и диви котки, прасета, магарета, дори мишки. Всички са изкусно препарирани и наблъскани плътно една до друга. Свещта хвърля отблясък в коридора и виждаме още животински глави — риби, змии и птици. Котки. Кучета. Коне. Изстиваме от ужас. Цялото място прилича на зловещ музей на препарирането, и в същото време е невинно като ферма. Контрастът ни кара да настръхнем. И все още никой не отговаря. Не се чува никакъв звук. Само къркоренето на водата в блатото и плаващите боклуци, които се удрят в шлепа.

След кратко чудене и спорене какво да правим, решаваме да огледаме навсякъде. Взимам свещта и тръгваме от стая на стая. Всичките са точно такива, каквито очакваш да видиш във ферма. С изключение на препарираните животни. Жаби, зайци и дори няколко зловещи палячовски глави от панаира. Слава богу, пластмасови.

Но в нещо като всекидневна, където стои телевизорът, има маса, на която е подреден миниатюрен къмпинг. Перфектни малки каравани. Палатки. Коли и хора. дървета, направени от картон и плат. Всичко е с идеални пропорции. в подредбата се долавя странен ред. всички хора и коли са разположени около сребриста каравана. внезапно осъзнаваме.

Миниатюрният къмпинг е подреден като игра.

В същия миг чуваме звук навън, който ни кара да застанем нащрек.

Звукът. всъщност са два. Единият е притесняващо наблизо, но не можем да го определим. Струва ни се удължение на тревогата ни, сякаш чувствителните канали на интимност и страх между нас са избягали и сега оживяват в странния шлеп. Другият е по-ясен и завладяващ. Ромолене на вода… като че ли шлепът се е отдалечил от мястото си в блатото и металните трупове. и сега е във бърз поток. отправил се е на някъде. но не знаем накъде. Излизаме бързо на палубата, блъскаме се един в друг и изпускаме свещта в бързината.