Робинята
Шрифт:
— Не мога да го направя. Ужасявам се от височини. Трябва да останем тук.
Незабавно усещам как избухват собствените ми страхове. Пропастта е дълбока поне
триста метра. Какво си мислех? Няма начин. Това си е чисто самоубийство. Откачено като наранените сенки, които се лутат из руините. По-добре да се скрием в будката и да чакаме да се появят хората с оръжията и спринцовките. Може и да не разберат, че сме там. Или пък може да се присъединим към племето им, каквото и да е то. Ядецът притъмнява.
Но в този миг един от прожекторите долу осветява увисналата на кабела кабинка. Тя е абсолютно
— Трябва да отидем там — казвам. — Но не съм достатъчно силен, за да те нося. Как да се справим? Трябва да опитаме.
Никога не си изглеждала толкова бледа. толкова си бяла, че приличаш на оживяла заблудена светлина от прожектор. Бяла като чайка. Но отговаряш ясно:
— Искам да си в мен, докато се придвижваме натам. Ако имам за какво друго да мисля, ще успея. А ако ще падаме, искам да паднем по този начин.
Завърташ се и разлюляваш задник, после разтваряш панталона си отпред, за да ми покажеш срамните си устни. Адски невинно и в същото време неприлично.
Това ми напомня за първия път, когато погледнах голо момиче открито и без срам. Момиче, чиято кожа можех да погаля и вкуся. Не плакат на някоя хубавица от „Плейбой“, а истинска жена от плът и кръв, при това достатъчно близо до мен, за да помириша аромата
й… да узная, че всички жени ухаят, но по различен начин. Страхът и удоволствието… разбирането, че всички идваме оттам. и все пак не изпитваме фобия от майките си и изгубеното чувство за безопасност в утробата. грубото, но чисто желание. приемане, че това е основата на всичко.
Скоро сме преплетени един в друг. Бавно и унесено. Плъзгаме се напред в тъмнината като гъсеници. Стиснали сме здраво дебелия кабел. Миризмата на метал ни възбужда. Ти обвиваш дългите си крака около кръста ми, движа се бавно в теб, но тласкам. не само те чукам. но и набивам себе си в теб. чукам и двама ни по протежението на дългата стоманена жица. Чайките пищят и излитат.
Прашното плато изглежда на километри и години отдалечено от нас. не помним момента, когато се отделихме от каменната стена и заритахме из тъмния въздух. Ние сме просто едно същество, което се гърчи по кабела. опасността от падане ни сближава още повече.
Странно е, защото всеки мъж редовно копнее да чука. Да проникне. Да тласка. Да, минетът беше великолепен и ме възбуди страхотно. нежността, финесът и играта, гушкането и целувките. всички тези удоволствия са безкрайно привлекателни. Но внезапно искаш само да проникнеш и да тласкаш. Да притежаваш и владееш. Копнееш да проникнеш отвъд основното. да усетиш как влагалището се разтваря около твърдия ти пенис. Да командваш и контролираш ритъма. Да се изпразниш диво. Да крещиш и да тласкаш. Да разбиеш прозорците и вкараш дъжда вътре. Да изчукаш всичко. Искаш да стенеш и ревеш като животно. Искаш да получиш за секунда правото да нараняваш А после насилието и първичните желания да те върнат обратно към нормалното. Откритието на съществото в теб, прегърнато от чудовището, смучещо жадно плодородното място. Да пуснеш съществата да вилнеят в компанията на друг демон. Те пулсират и
Но има и други моменти, когато човек иска да се съсредоточи върху устата си. Да лиже и смуче влажни срамни устни. Да дразни малката пъпка на клитора, женския пенис. И зърната. върховната критична точка. не само да лиже нежния и сочен женски анус, но и да го погълне. Да пирува там, където жената кенза. да се предаде. да обслужва и да консумира. Да се предаде на оралното дете в себе си. Да вкуси. Да даде и да хапе. Да бъде унизен и да царува. Да не се тревожи накъде води това.
Откривам, че сега съм точно там.
Невъзможността да реализирам оралния си копнеж. бавното навлизане на члена във влагалището е единственият източник на сексуален контакт. това засилва връзката ни. Зърната ти горят и желаят устата ми. Надървеният ми член прониква все по-дълбоко. усещаш как клиторът ти тръпне от въображаемите ласки на езика ми. задникът ти е изложен на вятъра и тъмнината. копнееш устните ми да се залепят към него. но не можем да направим нищо, освен да се гърчим заедно и да не поглеждаме надолу.
Достигаме до кабинката и се празним едновременно. В мига, когато се добираме до покрива, ни заливат бурните вълни на оргазма. вибрацията на копнежа и задоволяването му ни превръщат в електрически ток. Направихме онова, което целяхме.
Почти веднага настроението ни се разваля. Изкатерваме се и се просваме на пода на кабинката. Мускулите ни болят зверски. Внезапно изпитваме див глад и се страхуваме, че можем да умрем от него. Нямаме никакви хранителни запаси. Нямаме дори вода. Какво очаквахме да намерим тук? Само защото кабинката приличаше на караваната? Как вярвахме, че можем да живеем само от секс и вятър?
Чайките се завръщат, любопитни или враждебни. Струпват се по прозорците и започват да ги удрят с човки. Сгушваш се в мен… очакваме края… и двамата смятаме, че ще е нещо като обречените мисии на полярните изследователи, за които сме чели. трагично, но мирно се отпускаме във вечен сън, докато вятърът плющи извън найлоновата палатка.
Една от призрачните бели птици се удря силно в прозореца, чупи си врата и пада. Може би, след като болките от глада преминат, делириумът, който ще дойде с жаждата, ще ни освободи. Ще бъдем завинаги свободни и мъртви.
Всичко отвън притихва. Люлеем се в огромната каравана над зловещия град. Чуваме само далечни звуци от взривове и писъци. и от време на време виждаме ярките лъчи на прожекторите. Мислите ни отстъпват пред умората и желанието да се предадем.
Внезапно чуваме отново крясъка на чайките. Летят наоколо, но този път не нападат прозорците на кабинката.
Също както гарваните, нахранили Илия в пустинята, чайките се връщат при нас с храна, вероятно от някой разбит супермаркет. Увехнали марули и леко мухлясали плодове. Консерви с боб, месо и лук. Торби с грах и леща. Пастърма. Шоколад! Сладкиши от мюсли, пушена шунка, консервирана риба тон. протеини. мазнини и витамини. Вземам всичко, което донасят и оставят на покрива. нахвърляме се върху провизиите. дори не усещаме вкуса им, а само приемаме храната и възможността да продължим. Всяка хапка е пиршество и чудо.