Само за мъже
Шрифт:
„… Грижите му към децата се свеждат най-вече до побоища… Съседите често чуват плач и писъци…“
И други подобни.
Вече отдавна се е мръкнало, когато намирам съответния адрес. Звъня на първата изпречила ми се врата, колкото да науча, че интересуващият ме субект живее на тавана. Една особеност на тия проучвания — има да се изкачват стълби.
В квартирата са само децата. Отварят при първото почукване, оставят ме да вляза, но не проявяват любопитство. Все едно че са пуснали за малко котката на съседите.
Във всеки
Вероятно — единствената. Видът на тавана ме убеждава, че собственото ми жилище е истински малък дворец. Светлината е съвсем слаба и снизходително оставя по-голямата част от мизерията да тъне в полумрак. Висящата от потона гола крушка осветява най-вече себе си.
Момиченцето, след като е оповестило, че татко го няма, се е върнало към домакинските си занимания. То дроби в пръстена паница залци хляб, като бърчи чело от напрежение, понеже хлябът е прекалено твърд за детските ръце. Луничавото му лице е бледо и апатично. Дълги руси коси, спускащи се в без-реда, окръжават това бледо лице с някакъв златист ореол. На котлона в алуминиево канче се топли вода. Четиригодишният малчуган, застанал до сестра си, внимателно следи действията й.
Нула внимание спрямо госта. Навярно са свикна ли с посещения и проверки.
Момичето е облечено в избеляла от пране басмена рокля на синьо райе, твърде голяма за ръста му и вероятно подарена от някоя милозлива съседка. Момченцето е в бархетна пижама, така замърсена, че детето прилича на мърляво безстопанствено коте. Обло, много бяло лице и обли, много черни очи. Под едното око неприятно синее оток, а под другото се вижда дълга драскотина.
— Какво приготвяш — запитвам сестричето, колкото да почна разговор.
— Попара — отвръща то тихо, без да прекъсва работата си.
— С какво?
— С вода.
— С водя и какво още?
— С вода! — повтаря момичето, тоя път по-високо, като че иска да каже: уж възрастен човек, а не разбира.
— А къде е татко?
— На работа.
— Той вечер ли работи?
— Не работи вечер.
— Татко е в кръчмата — прозвучава тънкото гласче на малчугана.
Момичето го поглежда с укор, обаче не казва нищо.
— А като се прибира, не носи ли за ядене!
— Носи.
— Какво ви носи?
— Ами хляб. Ако не забрави.
— Чичо, ще се върне ли мама? — звънва отново гласчето на малкия.
Той ме гледа с облите си стреснати очи, като че едва сега ме вижда.
— Е, как няма да се върне! Може ли човек да иде някъде и да не се върне — казвам.
— Мама няма да се върне! — възразява момичето.
— Тебе котката ли те одраска? — обръщам се към братчето, за да променя разговора.
— Татко ме би… — произнася то с жаловит глас.
— Постоянно го бие! — потвърждава момичето. — Целият е в синини, горкият.
— Я да те видя! — промърморвам, като притеглям детето и дръпвам нагоре нечистата пижама.
Хилавото телце е покрито с отоци и синини.
— Защо сте разгалили детето? — чувам в тоя миг зад гърба си невисок дрезгав глас.
Бащата е влязъл, без да го усетим. Затваря вратата и се обляга на нея в някак предизвикателна поза, като чака отговора ми. В сянката на каскета лицето само се отгатва.
Осведомявам го сухо, че съм дошъл за справка.
— Пак от кварталната ли?
— От по-важно място.
— Много важно, че сте от по-важно място! — промърморва презрително мъжът.
После се обръща към дъщеря си и като подава хляба, който до тоя момент е стискал под мишница, изръмжава:
— На, дръж! Остави тия комати!
Момичето покорно поема хляба и го поставя на масата. Малчуганът поглежда жадно смачканата франзела, протяга плахо ръка, после я дръпва.
— И за к’во бяхте разсъблекли детето? — връща се отново бащата на своето.
Сега той е излязъл на светло, доколкото в гоя таван има светло. Слабо навъсено лице, потъмняло ок работа на открито или от болен черен дроб. Отпуснати уморено ръце, сякаш големите китки прекомерно тежат. През широко разтворената сива риза се показват загорели гърди с черна козина. От мъжа вее враждебност и мирис на кръчма.
— Кажете де: за к’во ви е да събличате детето? Веществени доказателства, а? — настоява той.
— Гледах, просто как сте го разкрасили.
— Ами елате вие се разправяйте с тоя ревльо, че да ви видя. Ти му викаш млъкни, той по-силно надува гайдата.
Мъжът сваля каскета и сърдито го запраща в тъмния ъгъл, дето вероятно се намира леглото.
— Остави ми ги на ръцете тая стерва и се пръждоса — изръмжава той сякаш на себе си. — Съпруга Майка!
— Ако и за нея така сте се грижили…
— Басма ще й цепя! С една заплата като моята, с какво да я черпя освен е шамари.
— Тя не работеше ли?
— Работеше. По тънката част, Само че късно го разбрах.
— И кога замина?
Кога замина, с кого замина, не се ли е обаждала, защо не храните децата, нямат ли други дрехи — задавам автоматично въпросите, като карам по обичайния конспект. Онзи отговаря грубо, понякога ръмжи, но отговаря. Изглежда, почнал е да свиква с интервютата.
— Какво смятате да правите? — питам, за да свърша.
— Че к’во да правя? Правете вие, като сте учени! Приберете ги тия деца и ми се махайте от главата.
— Май така ще стане. Ще ги приберем.
— Чичо, сега ли ще ни вземеш? — запитва малкият, изтълкувал по своему отговора ми.
Детето ме е уловило за ръкава и напрегнато ме гледа с тия стреснати черни очи. Момичето също ме поглежда, но без видимо оживление. То знае, че чудеса не стават.
Лично аз нямам намерение да ги вземам нито сега, нито после. Не съм квартална организация или детска градина. Затова с известна изненада чувам собствения си глас: