Само за мъже
Шрифт:
— Няма го вече.
— Тогава има някой друг.
— Никой. Ако не броя един хапльо, дето ме преследва от разстояние. Но аз не съм по малолетните.
— Бих могъл да ти направя една жилищна проверка. Днес или утре…
— Днес или утре няма да стане — поклаща глава Беба. — Нито в близките десет дни. Отивам на море. Не за морето, на Слънчев бряг се очертава едно доста сериозно каре. Ако искаш — тръгвай с мен.
— Изключено. Отпуската ми свършва.
— Значи след морето. Ако минаваш по тоя час тук, в „София“, рискът да не ме намериш е нищожен.
Тръгвам си с онова смесено чувство, което се получава, когато от една страна си викаш ядец, а от друга —
Станал си отшелник, вика. Ако не си станал, време е да станеш, мисля си, като поемам бавно по „Цар Шишман“. Макар че какво толкова се е случило? Ами там е, че нищо особено не се е случило. Земята не се е разтворила под краката ти. Не си рухнал в бездна. Не те е отнесла лавина. Ако се давеше, бе могъл да извикаш: помощ, давя се. Но ти не се давиш, а просто се носиш по течението. Всичко е съвсем невинно, като банален грип, за който не си струва да тревожиш лекаря.
Един може би дълъг, но иначе безобиден грип, след който отиваш на кино.
ТРЕТА ГЛАВА
Минаването на граници не е приятно. Дори когато минаваш легално. Тия прегледи на паспорти и подозрителни погледи ти напомнят, че си под контрол, всякъде и винаги, отсам и оттатък — без значение.
Но границата е вече зад гърба ми. И додето надувам стария москвич, в краката ми се въргаля една ненадейна находка. Тая чанта с пари, много пари, сума пачки. Един символ на свободата в рамките на възможното. Едно солидно средство да се забиеш нейде по дяволите, където няма да ходиш на работа, няма да те отегчават познати и няма да си закован на едно място с гвоздея на всекидневието.
Осигурявам си швейцарски паспорт, но не бързам да търся постоянно жилище. Живея по хотели — където и колкото ми скимне. Така не съм свързан с нищо и щом се отегча, заминавам другаде. Най-първо — Берн, после — Лозана, сетне — Монтрьо. Чакат ме още Базел, Женева, Лугано, Локарно и не знам колко други градове, а когато градовете ми омръзнат, смятам да повиша надморската височина и да се прехвърля към планинските курорти и пътешествията с финикюлер.
Засега градовете още не са ми омръзнали, може би защото не се старая да ги изучавам. Историческите забележителности, старините и музеите съвсем не ме интересуват. Движа се по улиците без посока и вкус-вам тихата наслада на това занимание. Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого. Забравил си, забравен си — край.
Зяпам насам-натам. Не от особено любопитство, а защото зяпането помага на времето да минава незабелязано. Разхождам се без цел и без посока. Стига цели и стига проекти. И най-добрият проект — ако съществува такъв — има своята лоша страна: предполага усилия, за да се превърне в реалност. А аз съм намразил усилията. Навремето, когато ме бе прихванало да правя физически упражнения, ми бяха обяснили, че мускулите се развиват само ако преодоляваш съпротивление. Не да жестикулираш волно под звуците на радиото, а да вдигаш гири, да обтягаш пружини, да блъскаш твърдия като камък кожен чувал. И затуй зарязах физическите упражнения, защото изискваха усилия. Каква полза да преодоляваш съпротивление, ако можеш да си спестиш тази умора. И какъв смисъл да вдигаш гири. Защо ти е да вдигаш. Какво ти пречат. Нека си лежат на мястото.
Докато си малък, те карат да ходиш на училище. Когато пораснеш, те карат да ходиш
Август бе минал, отпуската — също. Отново бях тръгнал на работа, което не пречеше на заранното ми излежаване, защото в редакцията се работи следобед.
Но на човек най-много му се спи, когато трябва да става, а понеже аз не трябваше да ставам, събуждах се още в шест, поглеждах към ореха, за да проверя дали е на мястото си, вдигах леко ръка, в смисъл „здравей, приятелю“, и разсеяно се вслушвах в заглушените шумове на къщата.
Долу в кухнята вече се тракаше и това бе Несторов, най-ранобудният. Щеше да потрака, докато си приготви чая и закуската, после щеше да ги отнесе в стаята, а половин час по-късно пътната врата щеше да хлопне, което означаваше, че Несторов е поел към парка. Тогава идваше редът на Илиев, който вдигаше шум най-вече в банята, а в кухнята не се задържаше твърде, понеже и неговата закуска, също като моята, се ограничава с кафе и една филия с нещо намазано отгоре.
Димов даваше признаци на живот едва към осем. Не че спеше повече от Несторов, но страдаше от безсъние, навярно в леглото продължаваше диспута с противниците си, тия, дето му бяха плюли в душата, и другите, дето съставяха моралния кодекс според собствената си кройка. И тъй Димов започваше да дрънчи в кухнята едва към осем, доста след като пътната врата бе хлопнала след Илиев. Шетнята му не бе шумна, но беше продължителна и, бих казал, ароматна. Освен традиционния чай от мента Рицаря си вареше разни билки — предполагам за нервите — и гъстата миризма на тия настойки преминаваше през хола, изкачваше се без затруднения по стълбището и проникваше в стаята ми, за да подскаже, че идва и моят ред.
Към девет часа, след като Димов бе излязъл, за да си вземе вестника и да се отдаде на четене в кварталната градинка, аз също се заемах с кухненска работа. Докато си приготвях кафето и закусвах на крак, всичко вървеше някак си. Но когато закуската бе приключена и периметърът — както казваше Несторов — разтребен, идваше кризисният момент. Моментът, в който се питаш какво да правиш и не можеш да си отговориш, понеже нямаш ни най-малка идея по въпроса. До не много отдавна това бе времето, през което работех над романа. Обаче романът вече бе написан, а също и бракуван. Що се отнася до въргалянето из кревата, то бе траяло прекалено дълго. Можех да чета — но не ми се четеше. Или да се шляя из улиците — но не ми се шляеше. И все пак ровех напосоки в купчината книги или тръгвах напосоки по улиците, защото все нещо трябва да се прави.
Следобедът минаваше по-леко, в смисъл по-незабелязано, понеже го прекарвах в редакцията. Отделът се състоеше от трима души и половина и от две стаи и половина. Голямата стая бе за мене и за един млад репортьор, който за щастие повечето време бе вън от редакцията. Малката стая бе кабинет на шефа. А най-малката, наистина твърде малка, за да бъде наричана стая, но все пак по-голяма от телефонна кабина, се падаше, както бе редно, на половината човек — нашата секретарка. Казвам половин човек не от презрение към нежния пол, а защото тя бе и секретарка па тия от вътрешна информация, така че нямаше много време за нас и функциите й се свеждаха до това да ни предава кореспонденцията или да натрака при нужда някое писмо.