Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Роян застана зад Никълъс и проми раната му от кръвта и мръсотията.
— Не зле — успокои го тя. — Няма нужда от шев.
— В чантата си нося туба бенадин — рече Никълъс и го измъкна. Роян намаза раната с жълто-кафявата течност и я превърза с кърпата му.
— Така е добре — потупа го по рамото.
— Слава богу, че никога не се разделям с торбата си — отбеляза гордо той и дръпна ципа. — Поне разполагаме с малко храна и някои полезни нещица. Следващата точка от програмата ни е да потърсим други оцелели.
— Тамре! —
Двамата започнаха да газят покрай брега. На места реката беше буквално задръстена от струпалите се каменни отломъци и купищата пръст покрай тях. Някъде се образуваха дълбоки вирове, където водата им стигаше до под мишниците и Никълъс трябваше да вдига чантата високо над главата си. Най-сетне решиха да се доберат до сушата, но коварните камъни на няколко пъти се заклащаха застрашително под краката им.
След известно време се натъкнаха на телата на двама монаси, смазани от скалите и погребани наполовина под огромната им маса. Дори не се опитаха да ги освободят от затисналата ги тежест. От едно от мулетата се подаваше само някакъв крак, останалото се губеше под камънака. Дисагите се бяха разтворили при падането и по земята лежаха разхвърляни различни вещи. Сред тях Никълъс намери кожата, рогата и копитата на дик-дика. Бързо се хвърли да ги спасява, прибирайки ги в ръчната си чанта.
— Само допълнителен товар — упрекна го Роян.
— Половин-един килограм, не повече, но си струва.
Продължиха нататък и кажи-речи стигнаха до мястото, където за последно бяха видели Тамре и Али. Прекараха почти цял час в напразно търсене, но не намериха следи нито от единия, нито от другия. Склонът над пътеката бе едва ли не изравнен със земята: разхвърляна пръст, огромни каменни късове на всички посоки, пречупени и изкоренени храсти и дървета.
Роян се изкатери докъдето успя да я завлече навехнатият крак, сви ръце на фуния пред устата си и завика във всички посоки:
— Тамре! Тамре! Тамре!
Ехото поде гласа й и го разнесе из цялата долина.
— Мисля, че трябва да го отпишем — обади се Никълъс. — Малкото дяволче лежи някъде погребано под скалите. Търсихме го цял час, нямаме повече време за губене. Ако искаме сами да се спасим, трябва да тръгваме още сега.
Но тя не обърна внимание на забележката му и продължи да драпа по свлачището, без да се плаши от сипеите, които всеки момент можеха да я понесат обратно към реката. В същото време отдалеч си личеше, че болките в коляното не я оставят нито за миг.
— Тамре! Отговори ми — крещеше Роян на арабски. — Тамре! Къде си?
— Роян! Стига толкова. Ще се контузиш още повече. Обричаш и двама ни на излишни рискове. Откажи се!
Никълъс се опитваше да я вразуми, но също дочу нечие слабо пъшкане нагоре по склона. Роян продължи да се катери по посока на звука, а камъните под нея често поднасяха и я връщаха там, откъдето бе тръгнала. Най-накрая, след изтощителни усилия стигна, където искаше, и започна да надава
Тамре лежеше като побит сред купищата натрошен камънак. Лицето му беше до такава степен обезобразено, че човек трудно можеше да го познае. На места кожата беше свалена от острите ръбове на скалите. Роян вече бе положила измъчената му глава в скута си и чистеше с ръка запълнените му с прах ноздри, за да му позволи да диша свободно. От устата на момчето се спускаше струйка кръв, а когато Тамре повторно простена, между зъбите му бликна същинска вада. Роян понечи да избърше каквото може, размазвайки кръвта по брадичката му.
Тялото му бе погребано докъм гърдите. Никълъс се захвана да разчиства, но скоро се отказа: беше напълно безнадеждно. Цял каменен блок, голям колкото маса за билярд, бе легнал върху жертвата. Тежеше поне няколко тона и за да бъде повдигнат, бяха нужни усилията на много хора. А дори да притежаваше исполинска сила и да разбуташе скалата, Никълъс само щеше да доразмаже и без това натрошените кости на затиснатия.
— Направи нещо, Ники — помоли го шепнешком Роян. — Трябва да му помогнем.
Но Никълъс само я изгледа и поклати глава. В очите й напираха сълзи, които пробиха през затворените й клепачи и закапаха по обърнатото към небето лице на Тамре. Солените им струйки размиха кръвта, оцветявайки накъсаната му кожа в розово.
— Не можем просто да стоим и да го гледаме как си отива — не се примиряваше със съдбата Роян и при думите й Тамре отвори очи и я погледна.
Въпреки кръвта, устата му се сви в усмивка, която огря разраненото му, покрито с прах и мръсотия лице.
— Мамо! — прошепна той. — Ти си моята майка. Ти си толкова добра. Обичам те, мамо.
Словата му бяха прекъснати от мощен спазъм, който скова цялото му тяло. Лицето му се разкриви в предсмъртна агония, от гърлото му излезе приглушен стон, след което устата му безпомощно се усмихна. Извъртя глава на една страна, а раменете му останаха вдървени, сякаш два пъти по-тежки отпреди малко.
Роян остана дълго време да седи неподвижна и да плаче тихо, но болезнено над застиналото му тяло. Най-накрая Никълъс леко я докосна и й прошепна:
— Той е мъртъв, Роян.
Тя му кимна вместо отговор.
— Знам. Издържал е, колкото да се сбогува с мен.
Никълъс се отдалечи, оставяйки я да поплаче за изгубения си приятел, но накрая отново я прекъсна:
— Трябва да тръгваме, скъпа.
— Прав си. Но ми е толкова тежко да го оставя на това проклето място. Той никога не си е имал никого. Беше толкова самотен. Нарече ме своя майка. Мисля, че наистина ме обичаше.
— А аз съм сигурен, че те обичаше — увери я Никълъс и повдигна трупа на момчето, за да й помогне да стане. — Слез и ме изчакай. Ще се погрижа, колкото мога, за тялото му.