Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
— Благодаря, сър — засмя се Роян на комплимента му, — но и вие не ми отстъпвате по нищо. Мога ли да ви хвана под ръка?
— Аз пък се готвех да те нося на гръб, придобити навици, нали разбираш…
— Тези времена безвъзвратно отминаха — похвали му се тя и извади на показ гравираното бастунче от слонова кост, което икономът любезно й бе дал за времето на престоя. Хвана се с едната ръка за Никълъс, а с бастунчето се подпираше при всяка стъпка с болния си крак. Преди да стигнат края на дългия коридор, Роян тихичко подшушна на кавалера си: — А всъщност как се казва домакинът ни?
— Посланик
— Което означава кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, нали?
— Нищо подобно — поправи я Никълъс. — Означава просто: „Казвайте Ми Господ“.
— Ти си невъзможен! — изкиска се Роян, но скоро си върна сериозността. — Успя ли да пратиш факс на госпожа Стрийт?
— Приела го е още при първия опит, получих отговор. Праща ти много поздрави и обещава да събере веднага информация за „Пегас“.
Вечерта беше приятно хладна и сър Оливър ги чакаше на верандата. Джефри избърза напред за официалното представяне на гостите. Посланикът имаше гъсти бели коси и червендалесто лице. Джефри вече ги беше предупредил за някои негови странности и най-вече за недоброжелателното му отношение към английските туристи, причиняващи главоболия. На стария господин обаче му бе достатъчно да се запознае с Роян, за да забрави всякаква неприязън.
На вечерята присъстваха още дузина гости, без да се смятат Джефри и Силвия Тенънт. Лично сър Оливър подаде ръка на Роян и я представи на останалите сътрапезници. Никълъс трябваше да ги следва сам-самичък, примирил се веднъж завинаги, че Роян привлича погледите на всички, не само неговия.
— Нека ви представя генерал Обеид, началник на етиопската полиция — започна сър Оливър.
Въпросният началник беше висок и забележително тъмен на цвят. В синята си униформа беше направо ослепителен. Когато Роян му подаде ръка, той се наведе в церемониален поклон.
— Доколкото си спомням, имаме уречена среща за утре сутринта. Отсега знам, че ще я чакам с нетърпение.
Роян хвърли несигурен поглед към сър Оливър. За пръв път научаваше за подобна подробност.
— Генерал Обеид би искал да научи повече за случилото се в долината на Абай. Настоява да разговаря лично с вас и със сър Никълъс — обясни сър Оливър. — Позволих си малката свобода да наредя на секретарката си да ви уреди среща с Негово превъзходителство.
— Просто рутинен разговор, имате искрените ми уверения. Доктор Ал Сима, сър Никълъс… Ще отнеме съвсем малко време.
— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си да ви бъдем от полза — увери го на свой ред Никълъс. — По кое време ще се видим?
— Най-добре ще е срещата ни да се състои в единадесет сутринта. Надявам се, нямате други ангажименти.
— Ни най-малко, часът ни се струва напълно подходящ — съгласи се Никълъс.
— Шофьорът ми ще ви вземе в десет и половина — обеща сър Оливър.
На масата Роян беше настанена между сър Оливър и генерал Обеид. Беше твърде красива и чаровна, за да не прикове изцяло вниманието на двамата мъже. Никълъс си каза, че му е време да свиква да я гледа в компанията на чужди хора; в крайна сметка, доста време я пазеше само за себе си.
Той самият се радваше на недотам веселата компания на лейди Брадфърд в отсрещния край на масата. Госпожата се беше впуснала в неизвестностите на втори брак и то с тридесет години по-възрастен съпруг. Това, което му правеше по-скоро лошо впечатление, бе силният й лондонски акцент, както и твърде баналните й черти. Госпожата се изгубваше под дългите си, силно изрусени коси, а бюстът, подаващ се предизвикателно от деколтето, беше твърде голям, за да се приеме за естествен. Изобщо, събеседницата му представляваше олицетворение на старческите мечти и тъкмо това го вбесяваше. Оказа се, че е същински експерт по генеалогията на благородническите фамилии в Англия, още един показател, че е заклет сноб. Нито за миг не преставаше с въпросите си за предците му, любопитствайки до няколко колена назад във времето.
Най-накрая се провикна до другия край на масата, където се хранеше съпругът й.
— Сър Никълъс притежава Куентън парк, знаеше ли, скъпи? — и обясни на Никълъс, че мъжът й бил голям ловец.
Осведомеността на жена му накара сър Оливър да се почувства посвоему поласкан.
— Куентън парк? Четох някаква статия в „Ловния таймз“, ако не ме лъже паметта, най-реномираното ви ловно поле се наричало Високите букове.
— Високите лиственици — поправи го Никълъс.
— Там се развъждали едни от най-добрите птици в цяла Британия. Така поне пишеше — подхвърли сър Оливър, явно очаквайки покана.
— Не знам дали са най-добрите — отвърна му скромно Никълъс, — но със сигурност се гордеем с тях. Трябва да дойдете и да постреляте малко. Обадете ми се веднага, щом се приберете отново в Англия. Ще бъдете мой гост, разбира се.
От този момент нататък отношението на сър Оливър към сър Никълъс коренно се измени. Строгото поведение бе изместено от мила, бащинска усмивка и най-накрая, в прилив на нежност, домакинът дори нареди на иконома си да донесе бутилка „Лафит“, 1954 година.
— Направи доста добро впечатление — прошепна Джефри на ухото на Никълъс. — Той никога не посяга към петдесет и четвърта, ако не е в компанията на много специални гости.
Минаваше полунощ, когато Никълъс най-после успя да се освободи от задълженията си към домакинята и да спаси Роян от ухажванията на сър Оливър и генерал Обеид. Подхвана я под ръка и я поведе бавно и тържествено към стълбите, правейки се, че не забелязва недвусмислените погледи на Джефри Тенънт.
— Е, не може да се отрече, че ти беше звездата на вечерта — отбеляза най-сетне Никълъс, щом стигнаха първата площадка.
— Да беше видял как се размърка лейди Брадфърд до теб — върна му го Роян, а на него му стана приятно да усети прозиращата зад репликата й ревност. Изглежда, не само той се беше озъртал по време на вечерята.
На вратата на стаята си Роян сложи край на терзанията му, като му подаде буза за лека нощ. Никълъс шумно я целуна, но тя пак го закачи:
— Този висок бюст! Да не почнеш да го сънуваш! — и затвори вратата зад себе си.
Той заподскача наперено към собствената си стая, където под вратата го чакаше пощенски плик. Навярно някой от слугите го беше оставил, докато гостите вечеряха. Веднага разкъса хартията и запрелиства страниците на дългото писмо. Лицето му се удължи от изненада и без да се замисля, отново се озова пред вратата на съседката си.