Седмият папирус (Том 1)
Шрифт:
Прибра ръцете на Тамре пред гърдите му и сви пръстите му около сребърното разпятие, което момчето носеше до сърцето си. Събра купчина камъни и го покри от край до край, за да не позволи на гарваните и чакалите да се докопат до останките му.
Слезе до реката, където го чакаше Роян, и грабна обратно чантата си.
— Да тръгваме — подкани я Никълъс.
Тя избърса с ръка сълзите от лицето си и кимна.
— Вече съм готова.
Нагазиха из плиткото нагоре по течението, което им създаваше големи трудности. Свлачището беше запречило
Дадоха си минутка почивка и погледнаха за последен път назад. От калта реката бе станала червено-кафява. Когато водите стигнеха при манастира, монасите щяха да разберат, че се е случило нещо страшно. Дори да не бяха чули гърмежите, подобен феномен нямаше как да не ги разтревожи. Все някой щеше да се качи да види какво се е случило. Все някога щяха да изровят телата на загиналите и да им уредят прилично погребение. Мисълта донякъде утеши Роян, която започваше да се сеща, че най-трудното тепърва предстои и че ги очакват цели два дни усилно изкачване.
Едва сгъваше крака си, но всеки път, когато Никълъс й предложеше помощта си, тя гордо отказваше.
— Всичко е наред. Просто коляното ми се е схванало, няма нищо сериозно.
И за да не му позволи да огледа коляното й отблизо, държеше винаги да върви пред него по пътеката.
През деня приказваха малко. Никълъс не се опитваше да нарушава печалното й спокойствие, а пък и сам се чувстваше по-добре оставен на мислите си. Роян имаше сравнително рядката дарба да не кара хората да се чувстват неловко само защото не знаят какво да си кажат. Това, че мълчеше, не означаваше, че е загърбила всичко. Напротив. Едва в късния следобед се поспряха да починат и подеха отново належащите теми.
— Ако има нещо добро в цялата тази трагедия, то е, че в „Пегас“ вече ни мислят за умрели и няма да си направят труда да ни търсят отново. Вече няма нужда да проверяваме пътеката пред себе си — утешаваше се на глас Никълъс.
Разположиха се за през нощта в самото подножие на голямото изкачване. Никълъс все пак предпочете да се отдалечат встрани от пътя. Намери един малък, горист дол и запали слаб огън, незабележим откъм пътеката.
Роян престана да се съпротивлява и му позволи да види коляното й. Беше подуто и посиняло, кожата се пареше от насъбралата се кръв.
— Не трябва да ходиш с такъв крак — отсъди Никълъс.
— Пита ли ме някой? — вдигна рамене Роян и той нямаше какво да й отговори.
Намокри кърпата си с вода от манерката и стегна коляното й, колкото да не спре кръвообращението. След това бръкна в спасителната си чанта и извади кутийка с таблетки против вътрешни инфекции. Накара я да глътне две.
— Вече започвам да се чувствам по-добре.
Поделиха си последната кондензирана храна и се излегнаха край огъня. Не смееха да повишат глас — до такава степен
— Ами какво ще се случи, когато се качим на платото? — започваше да се пита Роян. — Дали колите ще ни чакат, където ги оставихме? Хората, които Борис остави да ги пазят, още ли ще са там? Какво да правим, ако отново се сблъскаме с хората от „Пегас“?
— Не мога нищо да ти отговоря. На всеки проблем ще му търсим разрешението, когато се появи.
— Изгарям от нетърпение да се приберем в Адис Абеба и да съобщя в етиопската полиция за убийството на Тамре и останалите. Ще накараме Хелм и бандата му скъпо да платят за това безобразие.
Никълъс не й отговори веднага.
— Не съм сигурен, че това би било най-мъдрото решение — рече най-накрая той.
— Какво искаш да кажеш? Та ние бяхме свидетели на преднамерено убийство. Не можем да позволим да им се размине току-тъй.
— Недей забравя, че смятаме пак да дойдем в Етиопия. Ако отсега вдигнем толкова шум, цялата долина ще се изпълни с полиция и войска. Току-виж ни попречили да открием гробницата. Няма смисъл да доставяме подобна радост на Таита.
— Не се бях замислила — разколеба се Роян. — И все пак, това си беше чисто убийство. А Тамре…
— Знам, знам — опита се да я успокои Никълъс. — Но има други, много по-сигурни начини да си отмъстим на „Пегас“, от този да търсим справедливост от етиопските съдилища. Спомни си, че дори човек като Ного работи за удоволствие на Хелм. Видяхме го в хеликоптера. Ако „Пегас“ могат да си позволят заплатата на един полковник, какво им пречи да наемат всеки друг на свое разположение? Началникът на полицията? Върховният главнокомандващ? Членове на правителството? Още нямаме и представа докъде са стигнали пипалата на врага ни.
— Не се бях сетила — призна си Роян.
— Отсега нататък при всяко свое действие трябва да се съобразяваме, че сме в Африка. Нека вземем пример от самия Таита. Та нима не доказва той със своите измислени папируси, че е майстор на хитростта и заблудата? Никого няма да обвиняваме открито. Най-добре би било да се измъкнем тихомълком от страната и да оставим всички убедени, че сме били погребани под каменната лавина. Така ще можем да се върнем безпрепятствено, когато пожелаем. За нещастие, не вярвам, че ще ни се удаде толкова лесно. Отсега нататък трябва да внимаваме с всеки наш жест или постъпка.
Роян впери поглед в танцуващите пламъци и накрая въздъхна:
— Казваш, че имало и по-добър начин да си отмъстим на „Пегас“. Как по-точно?
— Ами, много просто. Като им измъкнем съкровищата на Мамос под носа.
За пръв път през този трагичен ден Роян си позволи да се засмее.
— Прав си, разбира се. Който и да е собственикът на „Пегас“, щом е способен да убива с толкова лека ръка, значи държи изключително на това, което търсим. Да го лишим от мечтаните съкровища, ще е почти толкова болезнено за него, колкото е загубата на близките ни хора за нас.