Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Добър ден, тук е британското посолство. С какво мога да ви бъда полезен?
Никълъс погледна часовника си. С трите часа разлика в часовите пояси в Адис Абеба вече трябваше да е следобед.
— Обажда се сър Никълъс Куентън-Харпър от Обединеното кралство. Дали бих могъл да говоря с господин Джефри Тенънт, вашето военно аташе?
Джефри пое слушалката почти мигновено.
— Скъпи приятелю, чувам, че вече сте пристигнали. Много се радвам за вас.
— Казах си, че сигурно се притесняваш за нас, та ти се обаждам да те успокоя, че всичко е наред.
— Как е очарователната доктор Ал Сима?
— Праща ти много целувки.
— Би ми се искало да ти повярвам — въздъхна театрално Джефри.
— Имам една голяма молба към теб, Джеф. Познаваш ли полковник Мариям Кидане от Министерството на отбраната?
— Приятели сме — увери го веднага Джефри. — Мисля, че добре го познавам. Ако не се лъжа, играхме тенис миналата събота. Бекхендът му е убийствен.
— Моля те, помоли го да ми се обади възможно най-скоро — и даде на Джефри телефонния номер на апартамента си в Йорк. — Кажи му, че е във връзка с рядък вид етиопска лястовица, с която бих искал да украся музейната си сбирка.
— Хайде пак твоите истории, Ники. Не ти ли стига една обеца на ухото? Откога търгуваш с редки птици? Представям си как отваряш Червената книга и си избираш най-редкия животински вид на земята…
— Ще го сториш ли за мен, Джеф?
— Разбира се. „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така? Винаги си бил късметлия.
— Дължа ти едно пиене.
— Повече от едно, бих казал. Поне пет-шест.
Следващото обаждане обаче не се оказа толкова сполучливо. От международни телефонни справки бе взел някакъв номер в Малта. Още при първото позвъняване от другата страна се обади ясен сигнал свободно.
— Вдигни, моля те, Джени — шепнеше Никълъс, но за негово съжаление, след шестото позвъняване се включи телефонният секретар:
„Свързали сте се с централното бюро на «Африкеър Сървисиз». В момента няма кой да отговори на обаждането ви. Молим ви, оставете името, телефонния си номер и кратко съобщение. Изчакайте сигнала. Ще ви потърсим при първа възможност. Благодаря.“
Дори по телефона звучният южноафрикански акцент на Джени Бадънхорст не можеше да бъде сбъркан с друг.
— Ало, Джени, тук е Никълъс Куентън-Харпър. Дали старият ви „Херкулес“ още може да лети? Работата не е кой знае колко тежка и продължителна, би трябвало да издържи. Парите са добри. Обади се в апартамента ми в Англия. Не е спешно. Дали ще си се обадила вчера или онзи ден, няма значение.
Минута, след като Никълъс свърши с телефонните разговори, на уличната врата позвъни върналата се от покупки Роян. Той хукна по стълбите да я посрещне.
— Точността ти е забележителна — похвали я Никълъс. Носът й беше порозовял от студ, по мушамата й се стичаха струйки дъждовна вода. — Успяха ли да проявят филмите?
Роян извади жълтия пакет от джоба на дрехата и победоносно го размаха.
— Много добър фотограф — и тя не спести комплиментите си. — Всички са излезли страхотно. И с невъоръжено око мога да прочета всеки йероглиф. Подновяваме играта с Таита при същия резултат отпреди почивката.
Разпръснаха снимките по бюрото му в кабинета и доволно се изхилиха.
— Извади ли и дубликати? Браво. Така ще можем да работим и поотделно. — Никълъс беше повече от доволен. — Негативите ще отидат в личния ми сейф в банката. Не можем да си позволим втори път да губим материали.
Роян взе голямата му лупа и започна да разглежда снимка след снимка. Най-накрая избра най-успешните и задели настрана пълната репродукция на египетската стела.
— С тези ще работим. Не мисля, че ще ни липсват отпечатъците с молив. И снимките ще ни свършат работа. — За да го убеди, че е така, започна да чете на глас случайно избран откъс от надписите. — Кобрата размотава кълбото си и надига качулката си, обсипана с диаманти. Утринните звезди се отразяват в очите й. Три пъти черният й, лигав език целува въздуха. Дори при прочитането на тези три изречения в гласа на Роян се усети вълнение. — Чудя се какво ли иска да ни каже с този стих. О, Ники, толкова е вълнуващо да продължим с разгадаването на мистериите!
— Сега обаче ще оставим всичко настрана — прекъсна той удоволствието й. — Като те знам каква си, ако почнеш отсега, до среднощ ще сме плътно приковани в къщата. По-добре да се хвърляме на рейндж роувъра и да тръгваме. До Йорк има доста път, а по радиото съобщиха, че магистралата е покрита с лед. Малко разнообразие след онази пещ в долината.
Роян се изправи и подреди снимките на купчина.
— Прав си. Понякога изключвам. Преди да тръгнем, мога ли да звънна вкъщи?
— Предполагам, имаш предвид Кайро?
— Така де, Кайро. У семейството на Дураид…
— Няма защо да обясняваш. Ето го телефона, ще те чакам долу в кухнята. Мисля, че ще ни дойде добре по един горещ чай.
Роян се появи след половин час. Изглеждаше доста гузна, затова мина веднага по същество:
— Съжалявам, че пак трябва да предизвикам някои усложнения, но по-добре да си призная отсега.
— Казвай — подкани я Никълъс.
— Трябва да се върна вкъщи… в Кайро — рече Роян, а той само я погледна в недоумение. — Само няколко дни — побърза да добави тя. — Говорих с брата на Дураид; имало неща, за които трябвало да се погрижа.
— Не ми се харесва да се връщаш там сама — поклати той глава. — Все пак, спомни си какво ни се случи последния път.
— Ако теориите ни излязат прави и опасността е идвала от Нахут Гудаби, то той в момента се намира в Етиопия. Няма от какво толкова да се страхувам.
— И все пак не ми се нрави. Ти си ключът към загадките на Таита.
— Благодаря, сър — шеговито му отвърна Роян. — Това ли е единствената причина, заради която не искаш да ме гръмнат преждевременно?
— Ако толкова искаш да ме притиснеш в ъгъла, нека знаеш, че в желанието ми да те имам до себе си има и силен личен елемент.