Седмият папирус (Том 2)

Смит Уилбур

Една от рибите дори подаде глава над водата и изтрака със зъби. Очите й бяха огромни и блестящи, носът й — издължен напред, а дългите й челюсти покрити с ред закривени шипове, които излизаха пред тънките й устни. От края на главата до опашката имаше поне шест стъпки дължина. Рибата изплющя като камшик върху повърхността и скочи във въздуха, опитвайки се да докопа със зъбите си голите крака на Никълъс. Той извика от страх и скочи встрани, опитвайки се да се задържи на скалата и да застане на по-безопасно място. Продължавайки да държи ранената си ръка,

погледна към мястото, откъдето го бе нападнало гнусното създание. Главата му беше изчезнала, но повърхността на водата продължаваше да се вълнува при всяко движение на продълговатите й обитатели.

„Змиорки! — даде си сметка Никълъс. — Огромни тропически змиорки.“

Разбира се, че кръвта му ги беше възбудила до крайност. Със спадането на речното равнище те се бяха оказали като хванати в капан в плиткия вир. Заради големия си брой сигурно отдавна бяха изяли по-дребните риби и вече нямаше с какво да се хранят. Навярно във всеки от вировете, останали тук и там по дължината на пресъхналото корито, се срещаха същите злокобни твари. Никълъс благодареше на Бога, че при славното си преплуване на пролома не се бе наранил.

Свали памучната кърпа от врата си и набързо превърза кървящата рана. Змиорките представляваха смъртоносна опасност за всеки, който понечи да влезе в шахтата, но той вече пресмяташе как да се отърве от злокобното им присъствие. Все пак трябваше по някакъв начин да се пъхне невредим в тайнствената дупка.

След малко водата се успокои и повърхността стана гладка както в началото. Никълъс погледна нагоре и видя смъкващо се въже с двете тънки и добре оформени крачета, подали се под дървената седалка.

— Какво намери? — извика Роян развълнувано. — Има ли тунел… — но при вида на окървавените му дрехи и превръзката около ръката му замлъкна. — О, Господи, какво си правил?! — възкликна съчувствено. — Лошо ли си се ранил?

Най-сетне пръстите й стъпиха на дъното на пролома и тя се измъкна от седалката, за да поеме ранената му ръка в своите.

— Какво си направил?

— Не е толкова зле, колкото изглежда — успокои я Никълъс. — Много кръв тече, но раната не е дълбока.

— Какво се случи? — питаше тя.

Вместо отговор Никълъс откъсна парче от окървавената си кърпа, сви го на топка и го хвърли във вира.

— Гледай!

Шахтата отново се покри с огромни вълни и при вида на дългите, хлъзгави форми Роян изпищя от ужас. Една от змиорките се пльосна наполовина върху сушата, преди да се оттегли обратно във водата. По черната скала останаха блестящите й, лигави дири.

— Таита се е сетил да ни остави и кучета пазачи — отбеляза Никълъс. — Ще трябва най-напред да се погрижим за красавиците, после да мислим за влизане в шахтата.

Бамбуковата стълба, която Даниъл и Никълъс построиха върху скалата, се държеше, както можеше да се предположи, за нишите, оставени в камъка отпреди почти четири хиляди години. Навярно при сглобяването на скелето Таита бе разчитал на ликово въже, но представителят на двадесетия век — Сапьора — се

възползва от услугите на прогреса и навърза бамбуковите колове с тежка галванизирана жица, достатъчно здрава да поеме тежестта на няколко души едновременно. Биволите отново бяха впрегнати на работа и като направиха верига, бързо доставиха до коритото на реката цялата необходима за операцията екипировка.

Първото, което работниците смъкнаха долу, беше портативният електрогенератор „Хонда“. Сапьора скоро свърза с машината прожекторите, които беше нагласил по цялото дъно на пресъхналия вир. Работещият с бензин генератор леко забръмча и човек можеше да се учуди как с толкова малко усилия осигурява толкова мощност. Прожекторите осветиха целия пролом и повече нямаше кътче, което да остава в сянка. Плиткият вир със змиорките бе огрян като театрална сцена, на която тепърва ще се разиграват важни събития.

Настроението веднага се промени. Личеше си, че и духът на носачите се повдига и те започнаха да редят шеги от всички страни. Докато Роян слизаше по стълбата, за да се присъедини към двамата англичани, мъжката бригада се отдаде на бурно веселие.

— Е, видяхме, че лампите светят, можем да ги изгасим — нареди Никълъс.

— Но без тях е толкова мрачно и потискащо — възрази тя.

— Трябва да пестим горивото. Или може би знаеш близка бензиностанция. Разполагаме само с двеста литра резерв и колкото и малко да харчи хондата, не можем да си позволим излишни разходи. А не се знае колко време ще трябва да прекараме в тунела.

Тя вдигна рамене в знак на примирение и когато Сапьора изключи мотора, целият пролом потъна отново в полумрак. Роян погледна към тъмните води на вира и се намръщи.

— Ами какво ще правиш с любимите си животинки? — попита и погледна превързаната дясна ръка на Никълъс.

— Двамата със Сапьора имаме план. Първо си помислихме да пресушим целия вир с кофи. Но от водопада все още тече вода, затова решението ни изглежда неразумно.

— Дори да впрегнем хората денонощно да изхвърлят вода с кофи, пак трудно бихме се съревновавали с това, което идва отгоре — изсумтя приятелят му. — Ако поне шефът се беше сетил да вземе водна помпа…

— И аз не мога да се сещам за всичко, Сапьоре. Затова решихме да построим малък бент пред шахтата и да изтеглим само водата от нея.

Жената се отдръпна встрани и безучастно наблюдаваше действията на сътрудниците си. Половин дузина от останалите празни мрежи бяха смъкнати по бамбуковата стълба и поставени до водата. Донякъде ги напълниха с камъните, които работниците намираха пръснати по дъното на пресъхналата река. Но дори и наполовина напълнени, габионите бяха доста достатъчно тежки, за да измъчат носачите. Нямаше как да докарат трактора, затова трябваше да влязат в ролята на древни египтяни и да разчитат единствено на живата сила. Иначе имаше останала достатъчно синтетична материя, използвана за големия бент, колкото да обвият купищата камъни и да направят малкия яз водонепропусклив.