Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Ако всичко отговаряше на истината, а на Хелм можеше да има доверие, явно Харпър се надяваше да открие нещо изключително важно и ценно. Фон Шилер погледна през прозореца на бунгалото. В далечината се виждаха водите на Дандера, които минаваха покрай базата, преди да се хвърлят надолу по склона към Нил. Дандера не беше малка река. За да построиш бент, достатъчно голям, за да спре толкова много вода, представляваше труден за изпълнение и изключително скъп проект, особено в този затънтен край на планетата. Едва ли човек би се захванал с такава
Колкото и да не му се искаше, усети, че се възхищава на постигнатото от англичанина.
— Покажете ми къде точно е построил бента! — нареди той.
Джейк Хелм заобиколи масата, за да застане до него. Както винаги Фон Шилер стоеше прав на дъсчения си подиум, та сега двамата с по-високия му помощник гледаха от еднаква височина.
Хелм се наведе над спътниковата снимка и грижливо отбеляза местоположението на построения бент. Двамата се загледаха известно време във фотографията, без да казват нищо, и най-накрая Фон Шилер попита:
— Какво мислите по въпроса, Хелм?
Тексасецът поклати глава и вдигна едрите си рамене.
— Мога само да гадая.
— Гадайте на глас тогава — подкани го немецът, но Хелм продължаваше да се колебае. — Хайде, смело!
— Има две възможни обяснения. Едното е, че иска да използва течението на Дандера за някакви определени цели — като например да измие земната покривка над предполагаемото място на гробницата или подобно на златотърсач да прегледа даден район за предмети от злато или други скъпоценни метали…
— Струва ми се доста невероятно! — прекъсна го Фон Шилер. — Методът ми се струва твърде скъп и несигурен, за да бъде използван от способни археолози.
— И аз мисля, че никой не би се наел с толкова мащабен план — обади се на свой ред Нахут, който държеше Фон Шилер да знае, че във всичко мисли като него. Никой обаче не го удостои с поглед.
— Другата причина да отбият реката — поне, доколкото мога да се сетя — е да се осигури достъп до някое място, по принцип залято от водите й. Навярно търсят нещо, скрито на дъното на речното корито.
— Да, струва ми се по-логично — замисли се Фон Шилер и отново насочи вниманието си към спътниковата снимка. — Какво е това, което почва от бента надолу?
— Реката навлиза в дълбок и тесен пролом — посочи с пръст Хелм. — Започва веднага след бента и продължава тринадесет километра надолу. Свършва ето тук, в близост до манастира. Летял съм с хеликоптера над него и винаги съм смятал местността за непроходима, но… — и тук той се спря.
— Продължавайте! Какво „но“?
— При един от полетите забелязахме Харпър и жената на скалите над реката. Намираха се ето тук — посочи друга точка от снимката и Фон Шилер се наведе, за да види по-отблизо.
— Какво правеха те там? — попита той, без да вдига поглед от масата.
— Нищо. Просто си седяха на скалите и гледаха реката.
— И все пак са разбрали, че минавате?
— Да,
— Следователно можем да заключим, че щом са усетили приближаването на хеликоптера, двамата са спрели да вършат това, заради което са се намирали там?
Фон Шилер толкова продължително мълча, че останалите започнаха да се въртят неспокойно и да си хвърлят въпросителни погледи. Когато заговори отново, беше толкова неочаквано, че Нахут се стресна.
— Изглежда, Харпър има твърде основателна причина да мисли, че гробницата се намира на дъното на пролома, някъде след построения бент. Кога и по какъв начин ще се свържете с шпионина в лагера му?
— Харпър храни работниците си с месо, което получава от селата по склоновете на долината. Всяка сутрин жените го носят до лагера, заедно с делви медовина. Нашият човек съобщава каквото е научил на жените и те го донасят в селото.
— Добре, добре! — махна с ръка Фон Шилер. — Не ме интересуват с какво се хранят. Това, което искам да научите, е дали Харпър е почнал да рови из пролома. Кога ще успеете да разузнаете?
— Най-късно вдругиден — обеща Хелм.
Фон Шилер се обърна към полковник Ного, който седеше в далечния край на дългата заседателна маса. Досега не беше проронил дума, но внимателно бе изслушал всички присъстващи.
— Колко души сте разположили в района? — попита немецът.
— Три пълни роти, над триста души. Всички са добре обучени, много от тях са ветерани от гражданските войни.
— Къде са дислоцирани? Покажете на картата.
Полковникът стана на свой ред от стола си и дойде при Фон Шилер.
— Едната рота се намира тук, втората е настанена в селото Дебра Мариям, а третата се намира в подножието на големия склон и е готова всеки момент да нападне лагера на Харпър.
— Мисля, че сега му е времето да ударите — намеси се отново Нахут. — Очистете ги, преди да са открили гробницата…
— Затваряйте си устата — сряза го Фон Шилер, без дори да благоволи да го погледне. — Ще искам мнението ви, когато му дойде времето.
Огледа картата продължително и попита Ного:
— С колко души разполага партизанският главатар, как му беше името… Онзи, дето се е съюзил с Харпър?
— Мек Нимур не е партизанин. Той е обикновен разбойник, кръвожаден шуфта, терорист — започна да изрежда разгорещено Ного.
— За едни терорист, за други — борец за свобода — отбеляза сухо немецът. — Колко души има под свое командване?
— Не са много. Със сигурност са по-малко от сто, най-вероятно няма и петдесет. Взел ги е със себе си да охраняват лагера на Харпър, както и бента.
Фон Шилер кимна и бръкна с пръст в ухото си.
— Как са успели Харпър и бандата му да се върнат обратно в Етиопия? — чудеше се той на глас. — Знам, че е отлетял от Малта, но е невъзможно самолетът да е кацнал направо в долината.