Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Роян скочи от мястото си и се завтече да му помогне. Двамата се пъхнаха в най-гъстия прахоляк и хванаха парчето мазилка малко преди да се откъсне и да се натроши на хиляди парченца по твърдите плочки на пода. Изключително внимателно успяха да го издърпат и без да докосват печатите, го опряха на една от страничните стени на преддверието.
В средата на бялата мазилка беше зейнал черен квадрат. Никълъс насочи прожектора, за да погледне във вътрешността, но облаците прах бяха все още толкова гъсти, че практически не се виждаше нищо. Събра смелост и провря крак през отвора. Потъна в такава мъгла и пушилка, че дори мощният прожектор не можеше да му помогне.
Вместо да продължи нататък
Вместо с каменни плочи подът беше облицован с тухли от жълт ахат, толкова добре лакирани и толкова плътно наредени една до друга, че създаваха впечатление за монолитност. Все едно бяха стъпили върху огромно, цветно и непрозрачно стъкло. Само тънкият бял прах, посипал се с годините по земята, отнемаше от блясъка на огромната пързалка. Там, където стъпките от обувките им бяха изтрили праха, лъчите на прожектора се отразяваха по лъскавата повърхност на ахата.
Най-накрая двамата успяха да прогледнат през пушилката и из мъглата започнаха да се показват призрачни видения. Роян хвана маската си за долния край и с рязък жест я свали от главата си. Никълъс я последва веднага и вдиша дълбоко застоялия с хилядолетия въздух на помещението. Откакто Таита бе запечатал царската гробница, из нея нито веднъж не бе повял свеж вятър, нито веднъж по пода не се бе образувало течение; носът му усещаше истинския аромат на старината — дъха на ленените превръзки и на балсамираното тяло на покойника.
Прахът изчезна съвсем и пред очите им се разкри дългият, прав коридор, чийто отсрещен край се губеше в тъмното. Никълъс се обърна назад, наведе се през отвора и успя да провре прожектора със стойката му. Сложи го пред вратата и насочи светлината към дъното на коридора.
Пристъпвайки нататък, имаха чувството, че всички египетски богове са се насъбрали около тях да ги смущават с присъствието си. Двамата натрапници бяха като обкръжени от многобройните изображения по стените, които ги гледаха със суровите си погледи от високото. Нито Никълъс, нито Роян смееха да ускорят крачка. Дебелият слой прах по пода приглушаваше стъпките им, затова пък белезникавите облаци из пространството отразяваха светлината по хиляди различни начини и допълнително подсилваха усещането им, че това е само сън.
Стените бяха изписани от край до край с древноегипетски текстове, също както и високият таван. Четяха се дълги цитати от свещените книги на епохата — от Книгата на теченията, Книгата на стълбовете, Книгата на мъдростта. Другаде пък се разправяше надълго и нашироко историята на живота на фараон Мамос на земята, изброявайки всичко онова, заради което боговете го бяха превърнали в свой любимец.
По-нататък се натъкнаха на първия от осемте олтара, вградени в стените на дългата погребална галерия — олтара на Озирис. Мястото представляваше голям полукръг със стени, изписани със слова във възхвала на божеството, а в дъното му се намираше малка ниша. Там стоеше изправена статуетка на Озирис с неговата висока шапка с птичи пера. Очите му бяха от оникс и планински кристал и в погледа му се четеше толкова жестокост и неумолимост, че Роян неволно потрепери. Никълъс протегна ръка и докосна краката на божеството.
— Чисто злато! — отбеляза той.
Сетне насочи вниманието си към високия стенопис, който покриваше стената около нишата и половината от сводестия таван над олтара. Отново беше изобразен Озирис, владетел на Отвъдното, само че в огромен ръст, със зелено лице и изкуствена брада. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите; в едната държеше жезъл, с другата — камшик. На главата си носеше все същата висока шапка, опасана с диадемата с царската кобра. Никълъс и Роян не можеха да откъснат очи от величественото изображение. Заради многото прах светлината на лампата трепереше и създаваше впечатлението, че Озирис се е размърдал на мястото си, готов всеки момент да се върне към живот.
Решиха да не губят повече време тук, защото тепърва ги чакаше цялата дълга галерия. Продължиха нататък. Вторият олтар бе вдигнат в чест на богинята Изида. Златната й фигура седеше в дъното на нишата върху владетелския трон — неин символ. Очите й бяха изваяни от слонова кост и син лапис лазурит. Младенецът Хор сучеше от гърдата й.
Около нишата отново бяха изрисувани пленителни стенописи. Величествената богиня-майка плашеше с огромните си, черни като въглен очи и със златния диск и рогата на свещената крава, сложени над челото й. Около портрета й стояха йероглифни надписи — толкова ярки, че напомняха на ято светулки. Изида се славеше с това, че я наричаха по стотина различни начина. Между най-използваните имена бяха Аст, Нет или Баст. Но също така Птах, Секер, Мерсекерт или Реннут. Всяко от тях беше ключ към безмерната й сила, затова и богинята бе запазила своя ореол на святост и могъщество там, където повечето древни богове бяха изгубили и последните си поклонници, а имената им не значеха нищо повече за хората.
Във Византия, а по-късно и в християнски Египет, добродетелите на Изида бяха прехвърлени на Богородица, също както и някои от символите й. Изображението на богинята с младенеца Хор в скута получи нов смисъл в християнската иконопис. Затова и Роян смяташе Изида за своя покровителка и като наследница на древните египтяни, и като принадлежаща към огромното християнско паство. Това, което предците й бяха завещали вместо вяра, беше смес от строг догматизъм и еретическо идолопоклонничество, ето защо тя се чувстваше едновременно гузна и горда от изпълнения синовен дълг пред великата богиня.
Трети поред в дългата галерия на божествата стоеше Хор, сокологлавият, последният от древноегипетската Света Троица. В дясната си ръка държеше боен лък, в лявата — анх, защото на него беше дадена власт върху живота и смъртта. Очите му бяха от червен халцедон.
Статуята беше заобиколена от няколко стенописни изображения на Хор, показващи го в другите му роли: Хор — младенеца, сучещ от гръдта на майка си Изида; Хор — Харпократ, гордия, строен и красив младеж с пръст пред устата, както го изисква ритуалът, със сандали на краката и къса, корава престилка над бедрата; и най-накрая Хор — сокологлавия, понякога с тяло на лъв, понякога с тяло на млад воин, но винаги с двойната корона на Горен и Долен Египет на главата. Под стенописа стоеше надписът:
„Велик Бог и Господар на Небесата, извор на властта и силата, най-могъщ сред боговете. Неговата сила повали враговете на божествения му баща Озирис.“
В четвъртата ниша чакаше Сет, начало на злото, бог на насилието и раздора. Цялото му тяло беше от злато, но главата му — на черна хиена.
След Сет идеше ред на покровителя на мъртвите, пазителя на гробищата — Анубис — чакалоглавия. От всички божества той е, който наглежда балсамирането и чийто дълг е да претегли сърцето на умрелия. Ако везните се изравнят с малкото езиче насреща, покойният се обявява за праведен, но ако сърцето му натежи дори и с един нокът, неумолимият Анубис го захвърля право в устата на чудовището — крокодил в краката си.