Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
На средата на следващата смяна откъм дъното на тунела се разнесоха радостни викове и Никълъс хукна да види какво се е случило.
— Какво става, Хансит? — попита помощника си на арабски. — Защо сте се развикали?
— Успяхме да пробием, ефенди — усмихна му се широко насреща Хансит Шериф. Белите му зъби заблестяха на фона на тъмното му, изцапано с кал лице.
Никълъс бързо си запроправя път нататък и се изравни с работниците. Бяха успели да издърпат някакъв особено голям кръгъл камък, зад който се показа широк отвор. Той пъхна фенерчето си в дупката, но друго, освен свободното, потънало в мрак пространство не видя.
Отстъпи няколко крачки назад и потупа монаха по гърба.
— Чудесно, Хансит. Всички от отбора ще получат по един допълнителен долар. Но продължавайте да работите! Искам да разчистите боклуците от шахтата.
Това последното не се оказа толкова лесно, колкото работодателят им си представяше. Трябваше на още два пъти да се сменят работниците, за да освободят докрай пътя от натрошените камъни и купищата влажна пръст. Едва тогава двамата с Роян можаха да застанат един до друг на прага на показалата се в дъното на тунела пещера.
— Какво се е случило тук? Как е станало? — чудеше се тя, а той осветяваше с фенера си вътрешността.
— Мисля, че на това място от самото начало е съществувала кухина в скалата. Скалистият пласт е бил разцепен от голяма пукнатина, минаваща оттук и оттам — и той посочи с лъча черните линии по тавана на пещерата.
— И водата в шахтата допълнително е разяла скалата, за да се получи това чудо?
— Бих казал, да — кимна Никълъс и насочи светлината в краката си. — Подът на шахтата също се е продънил.
И наистина, скалата буквално изчезваше под краката им, оставяйки дълбока дупка. Беше се образувал подводен кладенец с вертикални стени, а водата стигаше до три метра под нивото на тунела. Над главите им таванът също се беше продънил и пещерата сякаш се бе сдобила с купол на църква, макар и с не много правилни пропорции. От отсрещната страна на кладенеца цареше непрогледен мрак, което означаваше, че на разстояние поне тридесет метра стена няма.
Не се виждаше как могат да прескочат кладенеца, без да нагазят във водата. Никълъс извика на Хансит да донесе един от дългите бамбукови пръти, с които бяха сглобили стълбата по скалите. Той беше десет метра дълъг и бяха нужни известни маневри, за да го промушат през тесния тунел. Щом му го донесоха, Никълъс бръкна с него в кладенеца и продължи да го тика, докъдето можа да стигне.
— Дъно изобщо не се усеща — поклати той глава. — Знаеш ли какво ми идва наум? — рече, след като издърпа бамбука и го подаде обратно на Хансит.
— Какво? — попита Роян.
— Мисля, че оттук минава водата, която излиза от другата страна на хълма, над вира с пеперудите. Излиза, че реката сама е успяла да си проправи път през скалата и да се покаже отново под открито небе.
— Тогава защо кладенецът не е пресъхнал? — изгледа с недоверие непрогледните води в краката си тя.
— Навярно по пътя се е образувала гърбица. Щом налягането е спаднало, обратният наклон е попречил на водата да се оттече към дола.
Никълъс отново насочи лъча на фенера си към водната повърхност и Роян изпищя от ужас и отвращение, когато, примамена от светлината, в кладенеца се показа главата на огромна змиорка.
— Мръсни създания! — отстъпи неволно назад. — Сигурно цялата река гъмжи от тях.
Дългата сянка на рибата направи бърза обиколка по повърхността на кладенеца, след което изчезна в дълбините му също тъй изненадващо, както се бе появила.
— Ако си прав и подът на тунела наистина е пропаднал случайно, то трябва да търсим продължението на тунела някъде нататък — посочи Роян през кладенеца в тъмното, а той послушно насочи фенера си натам.
— Погледни, Ники! Ето го.
Този път очите им успяха да различат четвъртития силует на шахтата, която продължаваше оттатък просторната пещера.
— И как ще се доберем дотам? — продължи да говори Роян, отчаяна от новопоявилите се трудности.
— За да бъда съвсем искрен, няма да е никак лесно. Мамка му! — изпсува Никълъс. — Тая гадория ще ни отнеме още поне два дни, а тях едва ли можем да си ги позволим. За да минем, ще трябва да построим мост.
— Какъв мост?
— Нека Сапьора дойде да види. Той е специалистът по тази част.
Дани Уеб застана на ръба на черния кладенец и впери поглед в отсрещния бряг.
— Понтонен мост — измърмори той. — Ти колко от надуваемите лодки успя да вземеш?
— Изобщо не си го помисляй, Сапьоре! — поклати глава Никълъс. — За нищо на света няма да позволя да се доближиш до скъпоценните ми лодки.
— Както искаш — махна примиренчески той. — Така щеше да е най-лесно и да отнеме най-малко време. Само пускаме една лодка на вода и прехвърляме дъски през нея до отсрещния бряг. За целта ми трябва материал, който да плува високо над повърхността.
— Баобаб — щракна с пръсти Никълъс. — Ще свърши прекрасна работа. Когато се изсуши добре, баобабът става лек като корк. Ще замести чудесно надуваемите ми лодки.
— По хълмовете забелязах доста баобаби — съгласи се приятелят му. — Даже ми се струва, че всяко второ дърво в областта е баобаб.
На триста метра от върха на скалата с бамбуковата стълба растеше едър представител на рода Adansonia digitata. Гладката му кора силно напомняше на кожата на някое голямо влечуго от ерата на динозаврите. Обиколката на баобаба беше внушителна — двадесет души, хванали се за ръце, едва ли биха го опасали. Най-високите клони на дървото стърчаха съвсем голи и изкривени на всички посоки сякаш от десетилетия бяха изсъхнали. Само тежките, обвити с мъх шушулки, издаваха живот. Висяха на едри гроздове по краищата на клоните, готови всеки момент да се разтворят и да изсипят черните си семена, омесени с нещо като бяла паста.
— Зулусите разправят, че Нкулу Кулу, Великият дух, засадил баобаба с короната надолу и корените високо в небето, за да го накаже — обясни Никълъс на Роян, докато наблюдаваха разгърнатите, прострели се с десетки метри встрани клони на дървото.
— Защо го е направил? Какво е направил горкият баобаб, че така жестоко да го накажат.
— Хвалел се, че е най-високото и най-дебелото дърво в гората. Затова Нкулу Кулу решил да му даде малък урок по скромност.
Един от гигантските клони на баобаба се беше пречупил под собствената си тежест и лежеше на каменистата земя. Дървесината му беше почти бяла, цялата на влакна и ако човек си откъртеше парченце, щеше да се увери, че е лека като корк. Под ръководството на Никълъс дърварите насякоха строшения клон на няколко отделни трупи, лесни за пренасяне. Хората закараха трупите в пролома, а оттам — в подземната пещера, и Сапьора за съвсем кратко време ги навърза на сал и ги пусна във водите на кладенеца. Завърза единия край на дървения понтон за скалата, укрепи го достатъчно в двата ъгъла и прехвърли няколко бамбукови пръти до отсрещния бряг. Баобабовото мостче плуваше високо над водата и макар да се въртеше и клатушкаше наляво-надясно, можеше спокойно да издържи тежестта на десетина души едновременно.