Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Никълъс отново беше най-отпред и пръв стъпи на отсрещния бряг на подземния кладенец. Беше понесъл грубо скована дървена стълба, която опря о вертикалната стена на кладенеца, и се изкатери над ръба. Изчезна в продължението на тунела, но нетърпеливата Роян скоро го настигна.
Двамата се спряха на входа на тъмната шахта и още щом включиха фенерчето, установиха, че подземната конструкция рязко е сменила формата си. Тук вече речните води не бяха сторили такива големи поразии и ерозията почти не бе докоснала стените на тунела. Изглежда, подземният ръкав наистина си бе проправил път из дълбините на скалата, оставяйки непокътнат далечния край на шахтата. Както при входа откъм пролома, така и тук размерите на тунела бяха три на два метра,
По принцип и в тази си част шахтата бе прекарала последните няколко хилядолетия под вода, пък и нямаше как иначе, след като се намираше много под нивото на реката. Затова и подът под краката им беше мокър и хлъзгав. Навярно трябваше да чакат със седмици, за да изсъхне и стане безопасен за преминаващите. Таванът и стените бяха покрити с капчици влага, вътре беше хладно и усойно, из цялата шахта се разнасяше миризма на мокра пръст и изгнило дърво.
Трябваше да изчакат Сапьора да докара кабелите за електрическите прожектори. Най-сетне и той дойде, закачи лампите по стените на тунела и огря тъмното пространство пред тях. Първото нещо, което забелязаха, бе, че шахтата изведнъж започва да се изкачва нагоре под ъгъл от около двадесет градуса.
— Сега разбирате какви ги е скроил хитрият Таита. Досега тунелът вървеше все надолу, за да бъде вечно потопен под водата и нито един плувец да не може да се добере жив до самата гробница. Оттук нататък започва изкачването — посочи Никълъс на Роян.
Двамата продължиха нататък, но силният наклон на рампата ги караше да намалят темпото. За ориентир брояха на глас всяка своя крачка:
— Сто и осем, сто и девет, сто и десет…
Изведнъж се оказаха на нивото на реката отпреди няколко дни. Можеха да са сигурни в това, защото по стените на тунела ясно се различаваха тъмната влажна и светлата суха половина. Нататък и подът внезапно изсъхна и повече нямаше защо да гледат постоянно в краката си да не се подхлъзнат. Петдесет крачки по-нататък прехвърлиха и най-високото годишно равнище на Дандера, отвъд което скалата просто не се бе докосвала до вода. Стените и таванът на тунела се намираха в абсолютно същото състояние, в което ги бяха оставили древноегипетските строители четири хиляди години по-рано. По камъните отчетливо личаха белезите от бронзовите сечива, оставени сякаш преди броени дни.
Само три метра над линията, до която Дандера някога бе стигала при годишния си разлив, изкачването спря и двамата се озоваха на хоризонтална площадка. Нататък тунелът изведнъж се обръщаше на другата страна и се насочваше към реката.
— Нека се поспрем за минутка и отдадем дължимото на подвига, извършен от древния инженер — Никълъс хвана за ръката Роян и посочи натам, откъдето бяха дошли. — Таита е разположил площадката, на която се намираме в момента, точно над най-високото равнище на Дандера. Как е могъл да го изчисли толкова точно? Не е имал телескопен нивелир, а и разстоянията по онова време са се измервали с най-примитивни методи. И все пак изчисленията му са смайващо точни. Дори и в днешно време всеки инженер би се гордял с подобна прецизност.
— Е, толкова често се хвали в ръкописите си, че бил гений, предполагам, че е крайно време да му повярваме — заключи Роян и издърпа ръката си. — Да тръгваме. Изгарям от любопитство какво ще намерим зад този ъгъл.
Двамата се завъртяха в сто и осемдесет градусовия ъгъл и Никълъс вдигна високо лампата, която Сапьора му бе дал да носи. Дългият й кабел се влачеше неколкостотин метра назад из шахтата и я свързваше директно с електрогенератора. Щом светлината озари тунела, Роян извика от изненада и сграбчи ръката на съдружника си. И двамата не смееха да помръднат, да не би да развалят магията.
Таита неслучайно бе проектирал този остър ъгъл. Целта му е била да постигне желания театрален ефект. Надолу шахтата беше издълбана най-грубо, без излишни усилия. Таванът беше насечен и напукан, стените — груби и неравни. Но това бе, защото архитектът правилно е изчислил нивата във внушителното си творение. Тъй и тъй е знаел, че водата ще изпълни шахтата догоре, явно бе, че усилията на майсторите биха отишли напразно, ако решат да разкрасяват безкрайния подземен коридор. Силите е трябвало да се пестят за по-нататък.
Сега пред двамата се издигаше широко стълбище. Ъгълът на наклона беше такъв, че от площадката не можеше да се види какво има в горния й край. Стъпалата покриваха цялата ширина на тунела и височината им беше около една човешка педя. Бяха облицовани с полирани плочи от многоцветен гнайс, толкова изкусно подредени, че от пръв поглед човек дори не забелязваше тесните пролуки помежду им. Таванът на тунела се вдигаше три пъти по-нависоко, отколкото беше досега, и представляваше правилен свод с приятни пропорции. И стените, и сводестият покрив бяха иззидани от синкав гранит, нареден с математическа прецизност. Дори само това можеше да се смята за шедьовър на зидарското изкуство, внушителен и величествен. Ако можеше да се нарече преддверие към неизвестното, то едновременно обещаваше и плашеше. Простотата на стила и липсата на всякакви орнаменти само подсилваха впечатлението за колосалност.
Роян дръпна леко Никълъс за ръката и двамата заедно стъпиха на най-долното стъпало. Плочките бяха покрити с тънък пласт прах, бял като натрошен талк. Заради рязкото им движение прахът се вдигна на малки облачета около глезените им, сетне се изсипа отново на земята, а двамата продължиха нагоре. Ако го нямаше бялото покритие върху плочките, навярно стълбището би заблестяло в очите им на светлината на мощния прожектор.
С всяко изкачено стъпало, пред очите им се откриваше горният край на стълбището. При вида на това, което ги чакаше, от вълнение Роян впи ноктите си в дланта на Никълъс. Пред тях се разстилаше втора площадка, в отсрещния край на която се изправяше правоъгълна порта. Двамата излязоха на площадката и застанаха неподвижни пред величествената врата. Не можаха да намерят думи, с които да опишат чувствата си в подобен паметен момент, вместо това потънаха в продължително мълчание, без дори да помислят да си пуснат ръцете.
Най-накрая той намери сили да откъсне поглед от портата и да се обърне към Роян. Върху лицето й прочете изписани своите собствени чувства, в очите й забеляза блясъка на незадоволима страст. Нямаше друг човек на света, с когото той би желал да сподели подобен миг. Единственото, което му се искаше, бе мигът да се превърне във вечност.
Тя също извърна глава към него. Погледите им се срещнаха и може би в продължение на минути се опитваха да разгадаят какво се крие в душата на другия. Даваха си сметка, че преживяват може би най-щастливия миг в живота си, че никога повече усещането няма да се повтори. Най-накрая Роян стисна с още по-голяма жар ръката му и погледна отново към портата пред тях. Беше измазана с дебел пласт бяла речна глина, която с времето бе заприличала на слонова кост. По мазилката не се забелязваше и най-малка пукнатина или петно, сякаш искаше да напомни на пришълеца, че има пред себе си красива и недокосната от никого девственица.
Погледите им жадно се впиха в двата релефни печата, застанали в самия център на бялата повърхност. Горният представляваше царски картуш, над чиято продълговата форма стоеше скарабеят — рогатият бръмбар, символизиращ великия кръг на вечността.
Роян зачете йероглифите и устата й започна да следва всяка дума, без обаче да я произнася на глас.
„Всемогъщият. Божественият. Господар на Горното и Долното египетско царство. Закрилян от бог Хор. Любимец на Озирис и Изида. Мамос, нека живее вечно!“