Шанхайска афера

Пиърсън Ридли

— Дори и един ден, прекаран в китайски затвор, е твърде много — каза Нокс.

— Тук вече си прав…

— Тогава да се свържем с брата. Но преди това се обади на шофьора и гледай да го уредиш така, че той да ни кара.

Тя го изгледа учудено.

— Моля те — настоя той.

— Май за пръв път те чувам да изричаш тези думи — подразни го Грейс.

— За всяко нещо си има първи път — изрецитира друга поговорка Нокс.

Той открадна една от тойотите в покрития паркинг в подземията на хотел „Индиго“, като свърза кабелите й накъсо. Беше си сложил тъмни очила, лента за коса, която

прикриваше ушите му, и грим, който Грейс му помогна да нанесе, така че скулите му изглеждаха по-широки, а брадичката му се стесняваше. С тази дегизировка се надяваше да заблуди всевиждащите очи на охранителните камери, които разполагаха с най-добрата система за разпознаване на лица в света.

Шофираше Грейс, а Нокс бе залегнал на задната седалка, така че през предното стъкло на автомобила да се вижда само лицето на китайката.

Половината град беше опустял заради празниците и движението не беше толкова натоварено. Прекосиха моста Лупу и навлязоха в квартал Пудон. Половин час по-късно тойотата пое из системата от тунели и мостове, водеща към остров Чунмин.

Вятърът беше утихнал, но дъждът все още продължаваше да ръми. Небето бе покрито с тъмносиви облаци. Улиците на Чунмин бяха все още мокри, на места и наводнени от бурята, а хората се щураха насам-натам и изглеждаха леко замаяни.

Тридесет минути по-късно стигнаха до Чунмин Сити. Грейс вкара тойотата в двора на една пететажна жилищна сграда и паркира там.

Посегна към дръжката на вратата.

— Внимавай! — предупреди я Нокс.

Тя се спря за миг и погледна назад към него. В очите й се четеше само тъга, граничеща с мъка.

— Не излизай от колата, Джон. В този град лицето ти се набива на очи. Тук не е Шанхай — предупреди го тя.

— Значи и лицето на Маргарт се е набивало на очи — отвърна Нокс, знаейки, че тя преувеличава. Все пак тукашните хотели и колите под наем не съществуваха само за удоволствие на местните, а островът скоро щеше да бъде признат като един от кварталите на Шанхай. — Ако реша, мога да бъда още по-незабележим…

— Тук също има охранителни камери — напомни му тя.

Грейс слезе от колата. Нокс се изправи на задната седалка и огледа крадешком сивите сгради наоколо, които до една изглеждаха като извадени от ерата на Мао. Небето над тях също сивееше. Навсякъде се виждаха боклуци.

Искаше му се да излезе навън.

Жилищната сграда беше съвсем обикновена, а местоположението й не се отличаваше с нищо особено. Чунмин бе просто малък остров, който, независимо от средствата, които правителството наливаше в местната икономика, все пак си оставаше едно земеделско селище с оризища и свинеферми.

Грейс знаеше това, макар че някога го бе считала за нещо важно. Ала какво ли не би дала сега, само и само да има ключ от вратата, пред която стоеше в момента…

Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка, за да почука, но след миг размисли и я свали. Това не беше обикновена врата. Зад нея щеше да се отвори миналото й. Грейс обаче не искаше да гледа в бъдещето. Беше мечтала и сънувала този момент цели шест години, а сега изведнъж й се стори, че нещата се случваха твърде бързо.

Оцъклената като рибешко око шпионка на

вратата примигна. Сигурно той я беше чул… Или бе почувствал присъствието й. Сърцето й примря. Насили се да се усмихне и почука съвсем леко, чудейки се какво ли го беше забавило, за да й отвори. Надяваше се, че щом я видеше, тъгата му щеше да бъде също толкова голяма, колкото и нейната.

Вратата се отвори бавно и той се появи на прага. Моментът бе завладяващ. И двамата можеха да разговарят на английски или на шанхайски, но предпочетоха майчиния си — мандарински.

— Джиан — каза тя.

Въобще не беше остарял, както забеляза, въпреки че винаги бе изглеждал по-възрастен, отколкото бе в действителност. В момента косата му беше по-къса и по-подходяща за човек, работещ като държавен служител. Ръцете му изглеждаха гладки и имаха добре поддържани чисти нокти. От очите му се излъчваше същата позната й отпреди самоувереност. За миг дъхът й секна. Грейс помисли, че ще припадне…

— Йойа — нарече я той с рожденото й име.

— Сърцето ми се радва да те види.

— Все така прекрасна си, както винаги — отвърна той, но думите му й прозвучаха сухо и неискрено. Тя виждаше скрит смисъл във всеки негов жест и поглед. — Ще влезеш ли? — попита я след кратко мълчание.

Грейс пристъпи през прага, свали обувките си в антрето и остави дамската си чанта до тях. Джиан я насочи към скромно обзаведената дневна.

— Чай? — предложи й той.

— За мен ще е удоволствие да го приготвя — искрено отвърна тя.

— Връщам се след минута — уклончиво отвърна той и излезе.

Отказът му я нарани. Той явно не искаше да навлизат в подобна интимност. Изминаха пет минути, в които той правеше нещо в кухнята. В това време Грейс разгледа плоскоекранния телевизор, DVD плеъра, елипсовидния фитнес велоергометър и редицата тежести, поставени в единия край на стаята. Мокрите от дъжда стъкла на прозорците разкриваха гледка навън към безличното сиво небе.

— Доста голяма буря беше — извика тя, опитвайки се да започне разговор отдалеч.

— Почти през цялата нощ нямаше ток, дойде едва преди час — отвърна той от кухнята.

Грейс забеляза, че в апартамента нямаше признаци за намеса на женска ръка. Вероятно жената, с която го бе видяла на снимката на Едуард, не бе нищо повече от мимолетна връзка. От друга страна, ако той се беше оженил, майка й никога нямаше да й каже от страх, че Грейс можеше да направи нещо крайно неразумно. Забеляза снимките на семейството му и дъхът й спря за миг, когато зърна и собственото си лице сред тях. Спомни си деня, в който бяха направили снимката — двамата бяха излезли заедно на пазар. Спомни си и усмивката му… Не забеляза снимка на друга жена и прие това за много добър знак.

— Това е традиционен китайски черен чай — каза той и сложи таблата пред нея.

— Чувствам се неудобно — прошепна Грейс.

Той се засмя.

— И за теб ли е така? — попита тя.

— Да, предполагам… — отвърна той, опитвайки се да потисне усмивката си.

Тя се учуди защо…

— Тъй и не отговори на нито едно от писмата ми — отрони се от устата на Грейс.

Можеше да му каже милиони други неща, но вътрешно се намрази за това, че бе нарушила строгата формалност на разговора им.