Шестият
Шрифт:
— Стига с тези описания! — намръщено я прекъсна Шон. — При наличието на такова оборудване никак няма да е чудно, ако се окаже, че не само ни наблюдават, но и ни подслушват.
Тя вдигна поглед към трите реда вътрешни заграждения, зад които се издигаше двуетажният бетонен правоъгълник на окованата в стоманени решетки сграда, в която бяха затворени най-лудите психопати на Америка. Всяко от загражденията се издигаше на височина шест метра и завършваше с няколко реда бодлива тел. Последните два метра бяха извити навътре под ъгъл от четирийсет и пет градуса, невъзможни за преодоляване.
— По тези огради тече ток с нисък ампераж и напрежение от пет хиляди волта — отбеляза на глас Мишел. — Обзалагам се, че под тях има бетонен постамент, който изключва прокопаването на тунел. — Замълча за момент, после добави: — Но въпреки това има нещо странно…
— Какво?
— Електрическото заграждение има за цел спестяването на разходите за жива сила. Във всички изправителни заведения по света това означава по-малко охранители в наблюдателните постове. Но тук всеки един от тях е обслужван не от един, а от двама стрелци.
— Може би наистина не искат никакви рискове.
— За мен това си е престараване.
— Какво друго очакваш? Типично разхищение на парите на данъкоплатците.
— Е, поне се грижат за екологията — отбеляза тя и посочи многобройните панели на покрива, подредени така, че да поемат максимално количество слънчева светлина.
Преодоляха още три проверки, всяка от които електронна и ръчна. Накрая Мишел вече беше сигурна, че въоръжените пазачи имат далеч по-пълна представа за всяка извивка на тялото й, отколкото самата тя. Масивният портал на самата сграда се задвижваше от мощна хидравлика. На външен вид приличаше на врата към противоатомно скривалище.
— Е, добре — въздъхна Мишел. — Готова съм да приема, че от това място наистина е невъзможно да се избяга.
— Дано — процеди Шон.
— Според теб дали вече знаят за смъртта на Бърджин?
— Не бих се обзаложил за противното.
— Но в такъв случай може и да не ни пуснат.
— Щяха да ни спрат още в началото.
— Прав си. Започвам да се питам защо ни позволиха да стигнем до тук.
— Май още не си се разсънила.
— Какво?
— Аз си зададох този въпрос още след като минахме през първия портал — нервно поясни Шон.
6
Вътре в сградата ги подложиха на още една проверка. Магнитометър за неоткрито при другите проверки оръжие, още едно физическо претърсване, рентген на малката
Шон почука по единия от тях и поклати глава.
— Дебели са поне колкото онези на „Звяра“.
Мишел се зае да оглежда вътрешните стени, плъзгайки длан по гладката им повърхност.
— Това не е обикновена зидария, а по-скоро композитен материал — установи тя. — Вероятно на базата на титан, който не може да бъде пробит дори с куршум четирийсет и пети калибър.
— Говорих по телефона с един приятел, който е запознат с това място — рече Шон. — Сградата е изградена на подвижна платформа, като небостъргачите.
— Антиземетръсна?
— Точно така. Трябва да е струвало куп пари.
— Парите на данъкоплатците, както ти спомена. Питам се дали е и водонепроницаема. Все пак е на две крачки от океана.
— Шегуваш ли се?
— Така казва приятелят ми — поклати глава Шон.
Мишел огледа тясното, спартански обзаведено помещение.
— Дали тук изобщо идват посетители? Нямат дори списания. Със сигурност няма да открием и автомати за продажба на напитки и сандвичи.
— Ти би ли пожелала да дойдеш тук? Дори ако зад тези стени е затворен твой близък? Това все пак е затвор за психичноболни престъпници.
— Май вече не го наричат така.
— Това не променя нещата. Те си остават луди и престъпници.
— Ето го предубеденото отношение. Рой дори не е бил съден.
— Тук ме хвана натясно.
— Което обаче не означава, че е нормален — добави Мишел, предизвиквайки повдигането на вежди от страна на партньора й. — Колко затворници, прощавай, пациенти, лежат тук според теб?
— Предполагам, че е поверителна информация.
— Защо да е поверителна? Не сме нито в ЦРУ, нито в Пентагона!
— Единственото, което мога да ти кажа, е, че се опитах да разбера, но се сблъсках с каменна стена. Знам само, че в момента Рой е един от най-опасните престъпници, затворени тук.
— Докато не го смени някой още по-откачен психопат.
— Извинете…
Обърнаха се. На вратата стоеше млад мъж, облечен в синя престилка. В ръката си държеше малък електронен бележник.
— Шон Кинг и Мишел Максуел?
Изправиха се едновременно. Главите им щръкнаха над младежа, който беше доста по-нисък от тях.
— Ние сме — рече Шон.
— Тук сте на посещение при Едгар Рой?
Шон се подготви за битка, сигурен, че ще ги разиграват, но Синята престилка просто добави:
— Моля, последвайте ме.
Минута по-късно ги предаде на жена, която изглеждаше доста по-заплашително. Беше висока почти колкото Мишел, но значително по-едра и по-пълна. Приличаше на защитник от отбор по американски футбол. Представи се като Карла Дюкс, директор на „Кътърс Рок“. Пръстите й стиснаха дланта на Мишел с такава сила, че тя неволно се запита дали името й всъщност не е Карл.