Шестият

Балдачи Дейвид

— Не съм сигурна. За пръв път спомена за него преди няколко седмици. Честно казано, тогава изобщо не обърнах внимание на Едгар Рой, защото тъкмо навлизах в новата си работа. Заинтересувах се от него едва когато мистър Бърджин обяви, че официално ще участвам в защитата. Той отдели няколко минути, за да ме запознае с него. Беше ужасно. Този Рой трябва да е истински изверг!

— За съжаление въпросният изверг е твой клиент и това налага да запазиш мнението за себе си — заряза официалностите Шон.

— О, да, разбира се — изпъна гръб тя. — Съжалявам.

— Спомена,

че си направила някои проучвания за Тед…

Тя преглътна хапката си и избърса с пръст майонезата, полепнала по устните й.

— Точно така. Съвсем рутинни неща, свързани с юрисдикцията, компетентността и други подобни.

— Някакви идеи за защитата?

— Не съм сигурна, че мистър Бърджин беше подготвил определена тактика, но изглеждаше нетърпелив да започне процеса.

— Как разбра?

— От приказките му. Наистина искаше делото да тръгне.

— Което отново повдига въпроса как така е станал защитник на Рой. Той би трябвало да го помоли, но никъде в документите не е отбелязано, че двамата са имали и предишни професионални контакти.

— Може би мистър Бърджин е бил нает от семейството му?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос, но в папките липсват платежни документи.

— Според мен Хилари държи тези неща отделно.

— Липсва и кореспонденция с клиента, която би трябвало да фигурира сред документацията.

— Може би съм я пропуснала, макар че уж прибрах всичко.

Телефонът на Шон иззвъня. По ирония на съдбата насреща беше Хилари.

— Току-що се връщам от дома на мистър Бърджин, Шон — съобщи тя. — Там няма никой.

— Няма сега, но може би е имало преди.

— Мястото е доста изолирано, до къщата се стига през чужд имот. Познавам жената, която живее там. Не е забелязала нито полиция, нито агенти на ФБР, въпреки че не е излизала от дома си.

— Добре, Хилари, много съм ви благодарен за услугата. Меган е тук, при мен. Да, току-що долетя. Заедно с папките по делото. Но в тях няма нито дума за самоличността на хората, които са наели Тед. Не може да е Рой, или поне аз мисля така. Папката с кореспонденцията също я няма. На кого изпращахте фактурите?

— Няма фактури.

— Какво? Нима Тед е поел защитата му безплатно?

— Не знам, може би. Или е договорил друг начин на плащане.

— Но все пак някой трябва да го е ангажирал. И да е под държал контакт с него. Някъде трябва да има споразумение за юридическа защита, подписано от пълномощник на Рой.

— Не знам за такова споразумение.

— Това обичайно ли е за Тед?

— В смисъл?

— В смисъл да крие самоличността на клиентите си от вас?

Преди да отговори, Хилари мълча в продължение на няколко дълги секунди.

— За пръв път постъпи така — отвърна тя след кратка пауза.

— Добре, Хилари, благодаря. — Шон изключи телефона, извърна се към Меган и въздъхна. — Мистерията се задълбочава.

Вратата рязко се отвори.

На прага се изправи агент Мърдок с няколко колеги зад гърба си.

— Меган Райли?

Младата адвокатка скочи на крака и разля чая си.

— Да?

— ФБР. Трябва да дойдете с нас! — Агентът се обърна

към Шон. — Трябва да ми благодариш, че все още не съм те обвинил във възпрепятстване на разследването!

— Това няма как да стане.

— Ти си знаел, че тази жена има отношение към разследването!

— Има отношение, но не е пряк свидетел. А аз имам пълното право да провеждам свое собствено разследване.

Мърдок понечи да каже нещо, но Шон го изпревари:

— Всъщност аз ти направих услуга, като я докарах в Мейн. Предвид създалите се обстоятелства ще се наложи да ви изпратя сметката за самолетния й билет и разноските по пребиваването й тук.

— Има да чакаш! — изрева Мърдок и подхвърли на младата жена: — Да вървим, мис Райли!

Меган спря умолителен поглед върху Шон.

— Спокойно — рече той. — Звънни ми, като свършат, и ще дойда да те взема.

— Това няма да стане! — отсече Мърдок.

— Защо? Нима я задържаш против волята й?

— Не.

— Тогава ще я взема в мига, в който ми се обади.

— Внимавай какви ги вършиш!

— Съветвам те да направиш същото, агент Мърдок!

15

Питър Бънтинг нервно опипа вратовръзката си и кимна на служителя, който беше дошъл да го посрещне. Безброй пъти беше идвал тук, но сега беше различно. Сега щяха да му сритат задника, и то здравата.

Изведнъж се закова на място и се втренчи в мъжа, който излизаше от вратата, към която се беше насочил.

Мейсън Куонтрел беше с петнайсет години по-възрастен от него и по-нисък, с гърди на булдог и масивна челюст. Вълнистата му коса все още беше гъста, макар и посивяла. Чертите на лицето му бяха остри като ума му, очите му не пропускаха нищо. Той беше президент на Мъркюри Груп, една от най-могъщите компании в областта на националната сигурност, с два пъти по-големи приходи от фирмата на Бънтинг. В замяна на това обаче Бънтинг се беше възползвал от предимствата на платформата на Е-програмата, за да си осигури по-голямо влияние сред разузнавателната общност. Куонтрел беше от старата школа, която разчиташе на широка мрежа от внедрени агенти. Пчеличките си вършеха работата и захранваха държавната фабрика с хартиени доклади, които никой нямаше време да чете. Но това беше достатъчно за динозавъра, който печелеше милиарди долари на гърба на Чичо Сам. Куонтрел го беше наел направо от студентската скамейка, но по-късно Бънтинг успя да се отдели и да си изгради собствена империя. Преди две десетилетия Куонтрел беше детето–чудо в тъмните дебри на частния сектор, но Бънтинг постепенно го измести.

Двамата не бяха приятели. В някои отношения бяха дори нещо повече от конкуренти. Но във Вашингтон нямаше победители и победени, а само оцелели. Бънтинг беше наясно, че Куонтрел би направил всичко възможно да го свали от високия пиедестал.

— Изненадан съм да те видя тук — рече Куонтрел.

Бас държа, че е така, помисли си Бънтинг.

— Как върви бизнесът?

— Никога не е вървял по-добре.

— Така ли? Аз пък чувам други неща.

— Изобщо не ме интересува какво чуваш, Мейсън.