Шестият

Балдачи Дейвид

— Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.

Жената се усмихна на официалното обръщение.

После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.

— Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.

Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл —

да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.

Джеймс Харкс застана мирно.

Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.

Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.

Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.

— Чули всичко?

— Да — кимна Харкс.

— Какво ти е мнението за Бънтинг?

— Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.

— Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.

— Да, така е.

— Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.

— Това е вярно. Имате ли нови заповеди?

— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.

Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.

16

„Кътърс Рок“. Малко преди полунощ.

Часовете за посещения отдавна бяха отминали. Пазачите наблюдаваха периметрите си. Спираловидната мрежа блестеше на ярката лунна светлина. По средната ограда течеше ток с високо напрежение, готов да овъгли всеки нещастник, който се докоснеше до нея.

Външният портал се разтвори да пропусне юкона. Без електронни проверки, без външен оглед на превозното средство. Без показване на лични документи и без физически обиск. После изсъскаха хидравличните амортисьори на вратите. В същия момент се отвориха и вратите на юкона. Питър Бънтинг слезе пръв. Огледа обстановката, а ръцете му машинално придърпаха полите на палтото. Придружаваше го младият му помощник.

Частният самолет го чакаше на едно летище за корпоративни клиенти, отстоящо на по-малко от час път с кола. От там бяха поели направо за „Кътърс“.

Карла Дюкс ги посрещна на входа.

— Здравей, Карла — поздрави я Бънтинг. — Как е положението?

— Не е проронил нито дума, мистър Бънтинг. Само седи и

мълчи.

— Скорошни посетители?

— ФБР. Плюс онези частни детективи — Шон Кинг и Мишел Максуел. И мистър Бърджин, разбира се.

— И той не им каза нищо?

— Абсолютно нищо.

Бънтинг обнадеждено кимна. Беше използвал много връзки, за да назначи Карла Дюкс за директор на „Кътърс Рок“. Тя му беше предана до гроб, а в този момент той се нуждаеше от нея повече от всякога. Особено тук, в затвора. Никой не трябваше да разбере кой всъщност е Едгар Рой. Включително адвокатите му и ФБР.

— Кажи ми нещо за Кинг и Максуел.

— Настоятелни, умни, неотстъпчиви — бързо отвърна тя.

— Нищо изненадващо, защото са бивши агенти на Сикрет Сървис — обади се Ейвъри.

— Аз не обичам изненадите — каза Бънтинг и кимна на Дюкс. — Заведи ни при него.

Не след дълго се озоваха в същата стая, в която Шон и Мишел бяха провели срещата си с Рой. Минута по-късно се появи и затворникът. Надзирателите го настаниха на стола. Той веднага протегна дългите си крака и се втренчи в нищото.

— Това е всичко, благодаря — подхвърли Бънтинг, обръщайки се към Дюкс. — Изключи аудио и видео апаратурата, ако обичаш.

Изчака заповедта му да бъде изпълнена и седна на стола до Рой. Толкова близо, че коленете му почти го докосваха.

— Здравей, Едгар.

Никаква реакция.

— Мисля, че ме разбираш, Едгар.

Рой дори не мигна. Погледът му остана закован някъде над рамото на Бънтинг.

Той се обърна към помощника си.

— Моля те, кажи ми, че няма мозъчни увреждания.

— Досега не са открили нищо нередно.

— Симулира ли?

— Всичко е възможно — сви рамене Ейвъри. — Умът му работи като на всеки нормален човек.

Бънтинг се замисли. В съзнанието му изплува споменът за първия контакт на Едгар Рой със Стената. Това беше един от най-вълнуващите мигове в живота му. Въодушевлението му тогава можеше да се сравнява само с чувствата, които бе изпитал при раждането на децата си.

Окичен с електронната апаратура, която бяха използвали върху вече покойния Сохан Шарма, Рой беше заковал поглед в монитора. Бънтинг отбеляза, че когато екранът се раздели на две, затворникът гледаше едното изображение с дясното си око, а другото — с лявото. Това беше необичайно, но не и невъзможно за хора с неговите умствени способности.

— Статут? — подхвърли той.

— Нормален — отвърна Ейвъри, който обработваше информационния поток, приведен над редицата компютри.

— Нормален, но леко повишен?

— Не. Няма никаква промяна.

— По моя команда включи Стената на пълна мощност. Трябва да разберем дали този човек може да я пробие достатъчно бързо. Нямаме нито време, нито възможности за избор.

— Ясно.

Бънтинг намести слушалките на главата си. Първите въпроси щяха да бъдат по-леки, нещо като загрявка.