Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
Колата навлезе в поредното село. Повечето сгради в него бяха дървени селски къщи, напомнящи на колиби, наричани от руснаците изби, чиито врати, прозорци и дървени саксии бяха боядисани в един и същ син цвят. „Народна фабрика номер три за боя преизпълнява нормата за синя боя номер две. Да?“ Цялото село се простираше от двете страни на магистралата в продължение на около половин километър и приличаше на удължен модел тип „уютна колиба“ в планините Адирондак. Няколко души възрастни и деца вадеха картофи от градините зад оградата на дворовете си. Старец се опитваше да замаже с хоросан пролуките между две греди на своята изба, а група деца победоносно тормозеха малки пиленца.
Всички
След половин час отби от магистралата и тръгна по по-тесен паралелен път, който навремето е бил главният път, водещ на запад от Москва. След няколко минути се озова в покрайнините на Можайск, на сто двайсет и осем километра от Москва. Ограничи скоростта до позволената в населено място. В пътеводителя на Интурист пишеше, че градът датира от Х век, но в обикновените сгради от бетон и дърво нямаше нищо антично. На картата му бе обозначен манастир някъде в околността и той видя кулата на катедралата „Свети Никола“, но нито имаше време, нито пък му се спираше, за да разглежда забележителности. Имаше нещо много дръзко в това, че е американец и че кара понтиак в най-вътрешната и тъмна част на Русия. Все пак вниманието, което човек можеше да си позволи да привлече върху себе си, трябваше да има някакви граници.
Премина през Можайск, като се опитваше да изглежда безгрижен зад волана и да избегне любопитния поглед на държавния катаджия, който регулираше движението на единственото главно кръстовище.
Едва след като остави града зад себе си, той забеляза онова, което търсеше — бензиностанция. Това бе единствената бензиностанция в източния край на Можайск, отбелязана с табела с нарисувана на нея бензинова колонка. Той стигна до безупречно белия бетон и спря до жълта колонка. Мъж в чист син гащеризон седеше пред сградата от бели бетонни панели и четеше книга. Той го погледна над книгата. Фишър слезе от колата и тръгна към него.
— Как върви бизнесът? — Фишър му подаде боновете на Интурист за трийсет и пет литра деветдесет и три октанов бензин. — Окей ли е?
Мъжът кимна:
— О, окей.
Фишър се върна при автомобила и започна да го пълни. Мъжът го последва и погледна брояча през рамото му. Фишър не се учудваше вече, че въпреки че бяха на самообслужване, при бензиностанциите винаги имаше служител, който стои и те следи.
Броячът отчете трийсет и пет литра, но резервоарът не бе пълен и той доля още четири литра, преди да закачи обратно маркуча на помпата. Точно тогава дежурният на бензиностанцията надничаше в понтиака и като че ли не го забеляза.
Фишър влезе в колата, запали мотора и натисна педала. Свали автоматичните прозорци и подаде на служителя няколко картички с изгледи от Ню Йорк.
— Там всички са бездомни. Да?
Мъжът прегледа бавно картичките. Фишър постави в касетофона касета на Брус Спрингстийн, натисна съединителя и остави двуметрова черна диря от гумите върху белия бетон. Направи остър обратен завой и набра скорост нагоре по пътя. „Сюрреалистично. Наистина.“ Вдигна прозорците и потъна в музиката.
Натискайки педала на газта, набра скорост, доста по-висока от разрешената. „През последните две хиляди километра не съм видял пукнато ченге. Тук дори не са чували за радар.“
Помисли за хотел „Русия“ в Москва. От Варшава насам това щеше да бъде първото му спане на прилично място. „Имам нужда от пържола и малко уиски.“ Запита се какво ще прави с плодовете и зеленчуците на задната седалка.
„Избягвайте
Фишър продължаваше да следи знаците, за да излезе на главната магистрала. Някаква стрелка я сочеше след шосе с едно-единствено платно, покрито с груб асфалт на дупки. Друга стрелка водеше наляво към стръмен път в малко по-добро състояние. Надписът бе на кирилица, но той успя да разчете думата „Бородино“. Погледна часовника на таблото — стрелките показваха 16,38. Инстинктивно натисна педала и зави по пътя за Бородино — на запад, срещу залязващото слънце.
Не знаеше какво очаква да види при Бородино, но нещо му подсказваше, че това е „шанс, който не бива да се изпуска“. Искаше му се да зърне мястото, където са воювали Наполеон и Кутузов и където петдесет години по-късно е стоял Лев Толстой, обмисляйки своя епос „Война и мир“. Фишър смяташе, че дължи на руснаците поне това, преди да влезе в Москва.
Пътят завиваше плавно и се издигаше постепенно. От двете му страни се извисяваха тополи и на Фишър това му харесваше. Мина бавно през отворената желязна врата на каменната ограда. Пътят се изкачваше върху ниско хълмче и пред него се разкри Бородино — местността, където Grande Armee на Наполеон се е срещнала с руската армия, ръководена от маршал Кутузов. Пътят стигаше до малък паркинг, отвъд който се виждаше бяла сграда, облицована с варовик, с червен керемиден покрив и със свод в неокласически стил. От двете страни на свода имаше редици френски прозорци. Отстрани на входа стояха два стари топа, а дулата им стърчаха напред. От пътеводителя на Интурист Фишър знаеше, че това е музеят на Бородино. Той затършува из касетите си и измъкна Увертюра 1812 на Чайковски. Пъхна касетата, усили звука и слезе от колата, оставяйки вратата след себе си отворена. Музиката се разнесе над притихналото някогашно бойно поле и ято диви гъски излетяха във въздуха.
Фишър се изкачи по стълбите на музея, натисна бравата на вратата, но тя бе заключена. „Характерно за тях.“ Обърна се и впери поглед в поляните и хълмчетата, покрити с трева, където в един септемврийски ден на 1812 година са се срещнали в бой четвърт милион френски и руски войници: французите — решени да завземат Москва, а руснаците — да я защитят. Според пътеводителя в продължение на петнайсет часа двете страни стреляли една срещу друга. Вечерта руснаците се оттеглили към Москва, а французите завзели полето при Бородино и малкото селце със същото име. Сто хиляди души били убити и ранени.
В далечината Фишър забеляза монумента в чест на френските войници и офицери, участвали в битката през 1812-а, а малко по-нататък се виждаше по-нов паметник в чест на руските защитници, които се опитали на същото това място да спрат германците през 1941-а. Фишър забеляза, че няма паметник, посветен на германците.
Както бе вперил поглед в някогашните бойни полета — сега затихнали в необичайно спокойствие, което някак си навяваше мисли за смърт в есенния здрач, Грег Фишър неочаквано почти физически усети хода на историята и трагедията на разигралите се тук събития. Студеният източен вятър довя малки брезови листенца върху гранитните стъпала, на които бе застанал, а оръдието в увертюрата на Чайковски гърмеше сред тихата природа. „Русия — каза тихо той на себе си. — Родина — отечество. Кървяща Русия. Но ти си накарала всички тях също да кървят. Дала си им смърт, изразяваща се със седемцифрено число.“