Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
Холис кимна. Смяташе че единственият им проблем е горивото. Но сега към него се прибавяше и изгревът на слънцето. Погледна към скоростомера, а после и към поточния прибор за разстоянието, изминато по земни координати. Скоростта на летене, отчитана във въздуха, бе 150 километра в час, но реално изминатото разстояние бе 130 км в час. Очевидно се бореха със силен насрещен вятър.
Холис погледна през предното стъкло. Преминаваха през тънки полупрозрачни облаци, а от време на време поривите на северния
По небето над тях се носеха слоести облаци, които закриваха звездите. И надолу Холис не видя светлини. Беше летял по маршрути до Ленинград с Аерофлот и познаваше тази част на Русия. Големи територии бяха покрити с обширни гори, малки езерца и тресавища и там живееха твърде малко хора. Миналата есен бе пътувал с експреса „Червена стрела“ на връщане от Ленинград за Москва и влакът бе минал по същите места, които бе видял от самолета. Селата бяха порутени, а кооперативите — лошо поддържани. Прелетяха над суров и мразовит район от страната, който в никакъв случай не беше място, където човек би желал да извърши принудително приземяване на вертолета си.
— Опита ли да летиш на по-голяма височина? — каза Холис на О’Шей.
— Не, сър. Не исках да изразходвам допълнително гориво за изкачване. Холис пое лостовете за управление пред себе си.
— Почини си. Протегни се малко.
О’Шей го послуша.
— Искате ли да управлявате от дясното кресло?
— Не, но не бих желал да си разменяме местата. Ще те оставя да седиш в пилотското кресло, докато не го вземеш на сериозно.
— Да, сър.
Холис знаеше, че управлението на вертолета, изискващо продължителна концентрация и постоянен ръчен контрол, е в състояние да изтощи летец, който пилотира сам, в разстояние на един час. О’Шей бе прекарал зад лостовете за управление близо два часа, сам срещу постоянно спадащите показания на стрелката на индикатора за горивото.
— Хайде да се изкатерим на горния етаж — каза Холис. Той усили оборотите на перката, така че да постигне бавно изкачване, и задържа положението на вертолета с лоста за регулиране на въртеливото движение. Повишеният въртелив момент накара носа на машината да се отклони наляво.
— Педалите са наопаки — напомни му О’Шей.
— Благодаря, капитане. Означава ли това, че запасите ни от гориво нарастват?
— Не, сър.
Холис натисна десния педал за управление и изправи вертолета.
— Изглежда, няма особени проблеми при управлението на вертолета. Но не бих желал да ви се налага да опитвам нещо така рисковано като кацане върху хлъзгава палуба на кораб при силен вятър.
О’Шей погледна Холис, за да види дали се шегува.
— Е, аз се позанимавах с него известно време, така че мога и да опитам — каза О’Шей. — Но ако искате да се заемете с това, вие сте капитанът.
— Ще определим
Милс поглеждаше ту Холис, ту О’Шей. Пилотите, както и оперативните работници в ЦРУ, помисли си той, прибягваха до черен хумор точно когато всъщност никак не е смешно.
Холис погледна как стрелката на висотомера се измества. Когато посочи три хиляди метра, преустанови изкачването, а скоростта на летене се покачи обратно на 150 километра в час. Индикаторът за скоростта, отчитана спрямо земята, показваше почти същото.
— Така е по-добре.
— Може би трябваше да го направя по-рано — каза О’Шей.
— Може би. А може би по-рано тук горе насрещният вятър е бил по-силен.
— Трудно е да се каже, когато човек не може да поиска сводка за метеорологичната обстановка.
— Така е — Холис овладя работата с лостовете за управление и бордовите инструменти. Изучи показанията им — скоростта, височината на полета, теглото на товара, горивото, времето на полета до момента, предполагаемото разстояние до точката на приземяване, но въпреки това не можа да определи със сигурност дали ще видят Финландския залив преди зазоряване, а и дали изобщо ще видят Финландския залив или зората.
Мислите на О’Шей, изглежда, съвпадаха с неговите.
— Ако успеем да видим някой ориентир на земята, ще можем да преценим и разстоянието, което ни остава до приземяване. Но поне аз нямам представа доколко може да се вярва на индикатора за горивото.
— Летим с нужната скорост, която ще ни позволи да стигнем навреме — отговори Холис, — и то в единствената точка на приземяване, с която разполагаме. Това са параметри, които ни ограничават дотолкова, че за момента не можем да направим нищо друго.
— Може би ще попаднем на попътен вятър — каза О’Шей.
— Може би.
— А какво ще стане, ако пак се сблъскаме с насрещен вятър? — попита Милс, който внимателно ги слушаше.
— Няма смисъл да се притесняваме за нещо, срещу което не можем да направим нищо — погледна го О’Шей.
— Основният въпрос, генерале, е какви са шансовете ни? — каза Милс на Холис.
— Току-що се озовах тук — отговори Холис. — Не мога да преценя шансовете, когато планът на операцията е ваш.
— Слушайте, няма ли да ни помогне, ако изхвърлим малко излишно тегло? — попита Милс.
— Предполагам, че вече сте го направили.
— Да — отговори О’Шей. — Палта, чанти, питейна вода, някои резервни части от вертолета и други такива. Олекотихме го с около сто фунта.
— Имах предвид нещо друго — каза Милс.
— Кого имаше предвид, Бърт? — попита Холис.
— Ами… Додсън или Буров например.
— Те са ви нужни — каза Холис. — Искате ли аз да скоча?