Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
Алеви се обърна по гръб и Холис притисна дланта си към кървящата рана на гърдите му.
— Лежи неподвижно, Сет. Пести си дишането. — Но Холис забеляза, че на устните на Алеви изби кървава пяна. — Спокойно. Всичко е наред.
Очите на Алеви се замъглиха, той дишаше на пресекулки, но ясно изрече:
— Върви…, върви… те чакат… не ги карай да те чакат…
— Не и този път — каза Холис след секунда колебание. — Ще се удавим или ще изплуваме заедно, приятелю. — Той хвана Алеви под мишниците и започна да го дърпа нагоре, за да го изправи, но почувства, че тялото на Алеви се напрегна,
— Мисля, че ще ми липсваш, приятелю. — А когато КГБ намери тялото му, помисли Холис, ще разберат, че ги е победил Сет Алеви, и този път няма да има око за око и зъб за зъб.
Той бавно се изправи на коляно и надникна от тревата към тъмната поляна. Вертолета го нямаше и когато погледна към небето, го видя да се изкачва във въздуха право нагоре. Погледна часовника си и видя, че е 3,48. Бяха чакали, но не достатъчно дълго. Предполагаше, че О’Шей, Бренън и Милс са се погрижили Лиза да остане във вертолета. Но въпреки всичко, помисли той, има вероятност тя да е там, на тъмната поляна. Изправи се, окачи автомата си на рамо и започна да се придвижва към средата на поляната, където преди стоеше вертолетът.
Чу зад себе си шум и погледна назад към бараката с радиопредавателите. Тя гореше и в светлината на пожара видя силуетите на войниците от отряда за охрана на КГБ, които нагазиха в поляната и тръгнаха към него.
Той се обърна отново към площадката и продължи да върви напред, въпреки че с всяка измината крачка все повече и повече се убеждаваше, че тя не е там. Радваше се, че я няма, но въпреки всичко щеше да му е приятно да я види още веднъж.
Стигна до мястото, където преди бе кацнал вертолетът, и застана на измачканата трева. Погледна нагоре, но машината вече не се виждаше на фона на тъмното небе.
Вниманието му привлече шум в гората от другата страна на поляната. Забеляза други хора, които се насочваха към него. Прожекторите на близките наблюдателни кули вече бяха обърнати към вътрешността на лагера и два от тях внимателно опипваха поляната. Единият го хвана в лъча си.
— Предайте се! — извика глас на руски, който идваше откъм бараката. — Заобиколен сте! Горе ръцете!
Холис се подпря на коляното си и стреля към бараката, след това се обърна и стреля към редицата войници, които се приближаваха към него от другата страна. И двете групи се хвърлиха на земята, но не отговориха на огъня му, защото не можеха да стрелят едни срещу други.
Наблюдаваше ги как прибягват през високата до коленете им трева, като постепенно затягаха обръча около него, залягайки и претърсвайки тревата. Лъчът на прожектора го осветяваше непрекъснато и той стреля по посока на източника на светлина, докато не угасна.
— Предай се! Стани!
Холис изстреля последните патрони от автомата си, след това извади пистолета си и зачака. Войниците бяха на петдесетина метра от него и се чуваха подвикванията им. Някой издаде заповед и групата, която идваше откъм бараката, залегна долу в позиция за стрелба. Другите коленичиха и насочиха пушките си към него като отряд за екзекуция. Той изстреля патроните от пистолета си по тях и зачака ответната канонада да разкъса тялото му.
Чакаше, но нищо не се случи. Погледна към мъжете, които бяха коленичили на земята, но вече не ги виждаше; той осъзна, че вероятно и те са залегнали на земята в положение за стрелба.
— Не се предавам! — извика на руски. — Елате и ме хванете!
Чакаше, но никой не му отговори. Чу как някой повръща и стене и разбра. Нервнопаралитичният газ идваше от север и бе достигнал първата група войници, преди да стигне до него. Забеляза, че прожекторите на кулите вече не шареха по земята, а бяха насочени неподвижно във въздуха.
Погледна назад към войниците, идващи откъм бараката, и видя, че те продължават да се движат през тревата. Холис стоеше прав с изваден пистолет и очакваше или нервнопаралитичният газ, или някой от войниците да го достигне.
Небето беше чисто и от север продължаваше да подухва лек ветрец. Не усещаше особено силен страх от смъртта, защото дълбоко в себе си бе убеден, че само благодарение на няколко секунди, подарени му от случайността в пристанището на Хайфон, не бе прекарал последните петнадесет години от живота си тук. Съдбата му бе отпуснала още малко време, но то бе време, дадено на заем, и сега бе дошъл моментът да си плати дълга, както винаги бе знаел, че ще стане.
Вече си имаше един гроб в Арлингтън и едва ли за някого имаше голямо значение дали прахът, положен вътре, е наистина от него, или пък е на някой нещастен руснак. Всички му бяха отдали дължимата почит и продължаваха да живеят живота си. Тази смърт бе някак си излишна, също както и смъртта на всички американски пилоти тук. Но всъщност той си даваше сметка, че приемайки да участва в играта на Сет Алеви, сам бе допринесъл за този изход на събитията: затова реши, че е справедливо да бъде тук заедно с всички тези хора, които никога нямаше да се завърнат у дома.
Знаеше, че би могъл да напусне бараката две минути по-рано. Но по причини, които Сет Алеви разбираше по-добре от него, бе останал — беше се почувствал твърде свързан с Алеви, твърде въвлечен в неудържимо привличащата го лудост на този човек.
Но на Алеви, готов да умре в името на убежденията си, можеше да прости всичко това. Ала хора като Чарлз Банкс или като онези, които си играеха с човешките съдби и държавите по света като с шахматни фигури, бяха нещо друго. Те бяха тези, помисли той, които имаха нужда от миризма на барут, мъртви тела и газ, за да бъдат върнати към реалността.
Холис затвори очи и извика във въображението си образа на Лиза — такава, каквато беше първият път, когато я забеляза в дежурния кабинет в нощта на изчезването на Фишър. Вгледа се назад в спомените си и си даде сметка, че в оная нощ между тях бе станало нещо. Още от самото начало той знаеше докъде ще ги отведе то, така както съзнаваше, че цялата тази история с Фишър и Додсън има вероятност да го доведе именно до този момент. И тъй като предчувствията му си противоречаха, той се бе опитал да се отдалечи от нея. И ако съжаляваше за нещо, то бе, че можеше да я обича повече, да й даде онова, което тя с такова желание бе дарила на него.