Школа за магии (Книга втора)
Шрифт:
— Не. Не ми се иска капитан О’Шей отново да пилотира. Изнервя ме. — Милс се усмихна и добави: — Виж, от Буров можем да се освободим, ако това е необходимо.
Холис и О’Шей не отговориха.
— Добре, забравете за това — каза Милс. — Няма аз да ви казвам кого да оставите в спасителната лодка. Правото да взимате решения по този въпрос е ваше.
Холис харесваше Милс, когато Милс беше такъв, какъвто си е. Но когато Милс се опитваше да подражава на Алеви, той стигаше до някакъв неестествен цинизъм, защото му липсваха стилът и моралната убеденост на шефа му.
— Моля ви, не искам да чувам повече за убийства — каза
Никой не й отговори и кабината се изпълни само с шума на двигателите и на перката.
— Срещнахте ли някакви летателни апарати?
— Не, сър — отговори О’Шей.
Холис кимна. Смяташе че в Школата за магии не бе останал никой, способен да предаде каквато и да е информация по радиопредавателите. Руснаците може би вече бяха разбрали, че обектът им е унищожен, може би дори бяха направили връзката между изчезналия Ми-28 на Аерофлот и разгрома на Школата за магии. Но ако бяха успели да възстановят пълната картина на събитията, вероятно се бяха сетили и за единственото друго безопасно място, като се изключи американското посолство, към което можеше да се насочи вертолетът: Финландския залив.
— Вашите хора консултираха ли се със специалисти от военновъздушните сили при подготовката на плана? — обърна се Холис към Милс.
— Разбира се — отговори леко обидено Милс.
— И как смятате, че ще успеем да се промъкнем, без да ни засекат радарите на съветските диспечерски кули?
— Ами човекът от военновъздушните сили, с когото говорихме — отговори Милс, — предположи, че докато руснаците разберат какво е станало, ние ще сме извън обхвата на московските радари. Знаехме че не могат да ни засекат визуално, ако летим с изгасени светлини. — Милс се обърна към О’Шей: — Нали имаш някакви писмени инструкции за техниката, която трябва да приложиш, за да избегнем засичане?
— Изискванията бяха да летя много ниско, за да избегна радарите с въздушно базиране — отговори О’Шей — така нашият сигнал би трябвало да се смеси с наземния фон, след което да променя курса с цел да се измъкнем към залива. Но аз прецених, че горивото, с което разполагаме, не ни позволява да следваме този план.
— Имал си известно право — каза Холис. — Дори ако не ни търсят, неминуемо ще се появим на екрана на някой радар, когато наближим ленинградската диспечерска кула.
— Тогава ще трябва да слезем ниско, под обхвата на радара — каза О’Шей. — Смятам, че на този етап вече ще можем да си позволим да ни забележат визуално как прелитаме над населените райони, защото ще сме на финалната права. Би трябвало да успеем да се приземим, преди те да са в състояние да вдигнат самолет прехващач. Какво мислите за това? — той погледна към Холис.
— Мисля, че някой е забравил да вземе предвид радара на съветския военноморски флот, който постоянно наблюдава целия залив. Смятам, че ако са се заели да ни търсят, ще ни намерят. Ще приема, че те не са свързали отвличането на вертолета Ми-28 на Аерофлот с определен регистрационен номер с пускането на нервнопаралитичен газ в учебната им установка до Бородинското поле.
— Ще заложим на това, че никой няма да узнае за унищожаването на Школата за магии, докато на сутринта не пристигне някаква доставка от Москва или някой не се опита да се свърже с тях по телефона, или нещо такова — каза Милс. — Що се отнася до вертолета, аз смених регистрационния му номер, а те вероятно продължават да го търсят под номер П-113 около мястото на катастрофата. Тази страна е разделена на ясно разграничени райони и информацията не циркулира свободно. Поради това е трудно да се направят връзките между отделните събития. Това работи в наша полза.
— Може и да си прав — отговори Холис. — Как точно ще се срещнем с кораба в залива? О’Шей погледна към листчето, закачено на командното табло.
— Първо трябва да разпознаем от въздуха летище Пулково. След това ще слезем на по-малко от двеста метра, за да се спуснем под обхвата на радара. На разстояние един възел южно от диспечерската кула ще поемем курс триста и десет градуса. Ще минем над бреговата линия на запад от Ленинград и ще продължим навътре в залива, докато видим фара на дългия вълнолом. Когато се намираме точно над фара, ще поемем курс триста и четиридесет градуса при скорост спрямо земята осемдесет километра в час и ще летим така десет минути. Според написаното тук някъде долу сред основната група кораби на котва в залива ще видим три жълти светлини на прожектори за мъгла, които са разположени във формата на триъгълник. Тези светлини ще са на борда на кораб, който напуска Ленинградското пристанище. Светлините няма да премигат или да ни насочват с лъчи, за да не привлекат ненужно нечие внимание, но ще светят достатъчно ярко, за да ги видим при височина двеста метра и при радиус от около половин възел до кораба — дори ако над залива има мъгла. Трябва да кацнем в средата на триъгълника, ще потопим вертолета и корабът ще ни откара в Ливърпул. Ще ви поканя на вечеря, когато стигнем в Лондон — добави О’Шей.
Холис го погледна, но не каза нищо.
Продължиха да летят на север още петнадесет минути и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята отново е спаднала, което означаваше, че пак се е появил насрещен вятър. Стрелката на индикатора за гориво стоеше неподвижно в червения сектор. Едно от нещата, които Холис си спомняше от ръководството за Ми-28, закупено от механик на Аерофлот срещу чифт дънки и американски цигари, бе, че не може съвсем да вярва на индикатора за гориво. И наистина той забеляза, че макар стрелката да отиваше все по-навътре в червения сектор, предупредителната лампичка все още не беше светнала.
— Не бихте ли желали аз да го поема? — попита О’Шей.
— Не. Искам да се поупражнявам.
— Вече трябваше да сме видели светлините на Ленинград — обади се след няколко минути О’Шей.
Холис кимна.
— Ще получим ли някакво предупреждение, преди да се свърши горивото? — попита Милс.
— Искаш ли да те предупредят? — отговори Холис.
— Какво искаш да кажеш?
— Имаш ли желание да се приземиш в Русия?
— Мисля, че не. По-добре да продължим да летим, докато не паднем.
— И аз така мисля — отзова се Холис.
След пет минути предупредителната лампичка за горивото започна да премигва. Няколко секунди по-късно един писклив глас произнесе на руски: „Запасите ви от гориво са почти изчерпани.“
— Затвори си устата — отговори О’Шей на магнетофонния запис. „Пригответе се да завършите полета си“ — обади се отново гласът.
Холис и О’Шей се спогледаха.
— Какво казва? — поинтересува се Милс.
— Че има само още четиридесет и два пазарни дни до Коледа — отзова се Холис.