Школа за магии (Книга втора)

Болдаччи Дэвид

— Тук са, съвсем пред бараката. — Алеви явно не се вълнуваше от това. Остана да седи облегнат на стената.

— И за да прибавим към нанесените щети и малко оскърбление, моите хора ще измъкнат семейство Келъм оттук — отбеляза Алеви. — Те ще станат преподаватели в американската школа. Много са способни и проявяват желание да ни сътрудничат срещу обещанието да не ги хвърлим в Москва река.

— Каква гадост! — отзова се Холис и зареди нов пълнител. — Хората, които се предполагаше, че трябва да измъкнеш оттук, ще умрат…

— Точно така. При това доста безболезнено. Заринът е с много

бързо действие.

— Според плана Лиза и аз също е трябвало да умрем. А садистът Буров ще живее, шибаните Келъм също ще живеят, а Суриков и внучката му, които рискуваха живота си за нас, остават тук, и Додсън, когото всички искахте да ликвидирате, за да му затворите устата, пътува от едно място, където е бил погребан жив, към друго, където също ще бъде погребан жив — в новата ти проклета…

— Горе-долу това е. Единственото изключение е Додсън, той беше твоя идея. Аз исках генерала. Както и да е, Чарли Банкс и бандата му са удовлетворени. Твоите хора също не са недоволни, защото честта на безследно изчезналите пилоти ще остане неопетнена. Нямаше да е лесно да се обясни това глупаво предателство…

— Те не са…

— Те са. И е напълно излишно да добавям, че ЦРУ получи онова, което искаше.

— А ти? Ти получи ли онова, което искаше, Сет?

— Предполагам, че да. Мисля, че просто получавам онова, което заслужавам.

— Разбираш ли колко чудовищно е всичко това? — Холис погледна Алеви на слабата светлина в бараката.

— Напълно. Но разбираш ли колко гениално е също така? Това е класическо преобръщане на една мащабна шпионска операция срещу нас в истински крах за тях. Спечелихме още малко време, в което дебелият декадентски Запад ще успее да износи много чифтове джинси, да си поиграе на демокрация, да поговори за мир и разбирателство, да напише още книги за диети…

Холис се хвърли през стаята и удари Алеви. Притисна раменете му към пода и приближи лицето си до неговото:

— Разбираш ли какво си направил? Нима всички във Вашингтон са напълно полудели?

— Те са изплашени до смърт, това е! — изкрещя му Алеви. — Слезте от белия кон, генерал Холис. Това е отчаяна борба за оцеляване! — той отблъсна Холис и седна.

— Тогава всички вие просто не схващате същността, по дяволите! — извика Холис. — Не можем да оцелеем, ако станем като тях! Хората като Суриков и внучката му… Ние сме тяхната светлинка в ограждащата ги тъмнина. Не разбираш ли, Сет? Току-що преживях две шибани седмици в тоталитарното общество. Ние с теб живяхме тук две години, Сет. Господи, човече, нищо ли не си научил?

Алеви извади пистолета си и го насочи в лицето на Холис.

— Не ми трябват проклетите ти лекции. По дяволите, знам какво съм направил. Признай поне, че трябваше да се направи. Или просто си затвори устата.

Холис лежеше прострян на пода, заслушан в приближаващите изстрели. Чуваше офицерските заповеди, подготвящи последния щурм през откритото пространство между пътя и бараката. Той пое дълбоко дъх и каза на Алеви:

— Добре… разбирам.

Помисли си за Джейн и Тим Ландис и за малкото им момченце. Припомни си мълчаливото страдание на генерал Остин, недооценената смелост на капитан Пул и трагедията на всички американци, които беше срещнал, както и на техните жени и деца. Сети се и за лекарката, която го беше прегледала, и за другите политически затворници, станали жертва на тази лудост. Помисли си за миг дори за курсантите, особено за онези, които бяха надигнали глас в увеселителната зала, както и за петстотинте или шестстотинте войници от отряда за охрана, които в известен смисъл не можеха да бъдат упреквани за нищо; там бяха и жената на Буров, и майка му, и дъщеря му.

— По дяволите!

Алеви захвърли пистолета си и сграбчи от пода един от автоматите АК-47. Той застана до прозореца и стреля непрекъснато, докато оръжието прегря и заяде. Той го захвърли и се наведе за друг автомат, когато порой от куршуми се изсипа върху остатъците от стъклото и рамката на прозореца.

Холис вдигна последния автомат АК-47 и се придвижи до прозореца, който гледаше към противоположната страна на престрелката. Вдигна приклада на оръжието и разчисти стъклото и дървените отломки.

— Къде отиваш? — погледна към него Алеви.

— Вкъщи.

— Не. — Алеви извъртя автомата си и го насочи към лицето на Холис. — Сега вече знаеш твърде много.

— Точно затова се прибирам вкъщи. — Холис се повдигна на прозореца. — Хайде да вървим.

— Спри! — Алеви изстреля няколко куршума в стената над главата на Холис.

— Не. Ще карам, както аз си знам, Сет. Не както ти искаш.

— Длъжник си ми, Сам. За това, че спасих живота на Лиза. Прикривай ме.

— Нищо не ти дължа. Ей, Сет.

— Какво?

— Ти ме прикривай! Става ли?

— Разбира се — Алеви го погледна през възцарилата се в бараката тъмнина. — Винаги съм го правил.

— Благодаря, Сет — кимна му Холис.

— Да. Ти също. Ще те следвам по петите, Сам. Ще се видим на борда.

Холис се претърколи през прозореца и залегна неподвижно на земята. Внезапно чу как войниците извикаха в хор „Ура-а-а!“. Въздухът беше разкъсан от оглушителния пукот на автоматите АК 47, който заплашително се приближаваше, след като отрядът за охрана започна последния си щурм през откритото пространство към бараката.

Холис хукна към поляната и изостави укритието на бараката зад гърба си. Вляво и вдясно от него прелитаха случайни куршуми, но той не им обърна никакво внимание, устремен към площадката пред себе си. Стигна до тревата и се просна по очи.

Чуваше зад себе си стъпки да кънтят глухо в меката пръст. Наблюдаваше как Алеви приближава към него, когато изведнъж сякаш се спъна и падна, погълнат от високата трева. Внезапно полюляващата се трева се превърна във вълните на пристанището край Хайфон, а човекът, който се опитваше да изплува отгоре, беше не Алеви, а Ърни Симс.

— Сам! Сам! — извика някакъв глас и Холис не можеше да каже дали това е гласът на Алеви, или гласът на Симс, отекващ през изминалите години. Холис се изправи и се затича към гласа.

Той стигна до Алеви, лазейки през жълтата трева. Алеви се вкопчи в крака на Холис. После, когато Холис се приведе ниско до него, се претърколи по гръб.

— Сам…

Холис разкъса сакото на Алеви и видя, че върху снежнобялата му риза плъзва тъмно петно.

— По дяволите, Сет.