Сините пеперуди
Шрифт:
— Тя ни гледа! — каза Алек развълнувано. Пеперудата наистина гледаше право към тях със своите грамадни черни очи, бляскави като диаманти. Колкото и да бе далече, Алек съвсем ясно почувствува в нейния поглед любопитство, вълнение, жив интерес. Внезапно пеперудата раздвижи леко крилете си, някаква странна музика долетя до слуха им.
— Тя ни проговори! — възкликна Алек.
Но Дирак загадъчно мълчеше. Неговият суперум навярно правеше своите хиляди преценки в секундата. И все пак изводът му беше съвсем скромен.
— Това е обикновено насекомо! — каза той.
Алек се запъти към пеперудата —
Алек се обърна поразен. Зад гърба му Дирак, както винаги спокоен и безучастен, тъкмо прибираше своето ужасно фотонно оръжие.
— Ти луд ли си?
Дирак го погледна с кухите си безизразни лещи.
— Тя щеше да ни избяга, Алек — отвърна той спокойно. — Така или иначе, но трябва да занесем един екземпляр на Земята…
— Но това не е насекомо, глупако! — изкрещя Алек яростно. — Не виждаш ли, че това е разумно същество.
Неговият гняв смути робота, той объркан наведе глава.
— Да разсъдим спокойно, Алек — обади се Дирак с понижен тон. — Очевидно това е най-обикновено насекомо. Разумно същество не лети по дърветата, то живее в домове, труди се, създава блага… А ти видя много добре, че пеперудата дори няма ръце, как би могла тя да се труди?
В миг Алек разбра колко е безсмислен гневът му.
— Ти не си никакъв Дирак — каза той с горчивина. — Ти си най-обикновен дурак…
Но роботът не се предаваше.
— Не се сърди, Алек, само спокойно помисли! — продължи той с равния си глас. — Ти знаеш много добре, че дори кроманьонският човек е носил със себе си някакво оръдие — камък или дърво. Имал е орган, за да си служи с него. Носил е все пак някаква дреха. А тая пеперуда нямаше нищо друго освен това, което природата й е дала. Съвсем очевидно е, че не може да бъде разумно същество. Ти просто се поддаваш на импулси и афектации…
Както винаги, логиката на Дирак беше безупречна.
— И все пак ти извърши днес едно убийство — каза Алек. — Ти си първият робот-убиец на света…
Но това беше мисъл, която Дирак не можеше да възприеме. Тя се самоизключваше в неговия мисловен апарат.
— Добре, Алек, кажи ми поне своите основания — отвърна той. — От какво съдиш, че е разумно същество?
— От погледа й! — каза човекът троснато. — Само от поглед… Такъв поглед не може да има ни звяр, ни насекомо… Такъв поглед може да има само разумно същество.
— Това не е научно обяснение! — отвърна Дирак уверено.
Алек махна с ръка и се запъти към мъртвата пеперуда. Дирак бе стрелял превъзходно, светлинният лъч бе улучил пеперудата в гръдния кош, малко обгоряло петно показваше точното място на попадението. Черните красиви очи бяха угаснали, мъртвата пеперуда едва напомняше за това изящно същество, което преди малко го бе гледало с очи на човек.
— Пренеси я в ракетата — каза Алек сухо. — И се опитай да я балсамираш.
Дирак вдигна пеперудата и мълчаливо я понесе. Сините й криле висяха към земята като криле на ангел. Алек разстроен тръгна след него. Едва когато наближиха ракетата, Дирак тихо се обади:
— Нямаш представа колко е лека… Човекът мрачно мълчеше.
След два часа те потеглиха на път с малката електрическа всъдеходка. Облаците бяха изчезнали от целия хоризонт, на чистото небе като грамадна звезда светеше далечното слънце. Машината се хлъзгаше безшумно по мекия килим на почвата без никаква нужда да търси път, тъй като дърветата растяха доста отдалечени едно от друго. И двамата мълчаха — Алек все още потиснат от неприятния инцидент, Дирак зает със своите уреди. Не бяха изминали няколко километра, и Дирак внезапно спря.
— Пеперуди! — каза той тихо.
— Тоя път бяха три пеперуди, все тъй сини и изящни като тая, която бяха убили. Те без никакъв страх кацнаха точно пред всъдеходката. Алек ясно забеляза в погледите им любопитство, но не и тревога. След като я разгледаха добре, пеперудите като три стари приятелки обърнаха глави една към друга, пипалцата им оживено замърдаха. Отново на Алек се стори, че до слуха му достигна тиха музика.
— Подай ми магнетофона! — каза той.
Алек бързо смени ролката, след това предпазливо отвори вратата. Отначало пеперудите не реагираха, но когато той се отдели съвсем от машината, те ужасено трепнаха с крилете си, после с паническа бързина отлетяха.
— Басирам се, че ще се върнат! — каза Алек тихо. — Но ти не излизай, ще ги изплашиш с твоята желязна глава…
Той остави магнетофона на земята и натисна контакта. Само след миг в странната гора зазвуча една от прелюдиите на стария Бритън. Звуците излизаха от миниатюрния апарат чисти и съвършени, гората ги поемаше, мекият кристален въздух ги отнасяше в далечината. Измина близо минута, преди да долети първата пеперуда. Тя кацна съвсем близо и впери своя очарован поглед в магнетофона. Веднага след това прелетяха и другите две. Алек дори не помръдна — те го погледнаха с плахо любопитство и веднага след това сякаш го забравиха. Малкият апарат ги привличаше с някаква неудържима сила, те пристъпваха все по-близо и по-близо до него, доверчиви и кротки, забравили сякаш всичко друго на света. Сега в погледите им нямаше нищо друго освен някаква тиха радост, някакво щастливо опиянение. Но при мотива на бурята те внезапно се разтревожиха, дори политнаха уплашено във въздуха, но бързо се върнаха. Финалната част изслушаха като втрещени. Алек натисна контакта, музиката прекъсна. Настана дълъг миг на тишина, след това към небето се понесе хор от неописуеми звуци — едновременно и нежни, и умолителни. Алек се усмихна.
— Искат още — каза той тихо.
— Несъмнено — измърмори в своята желязна кабинка роботът.
Пеперудите уплашено погледнаха нататък и веднага отлетяха, Алек забеляза, че кацнаха на близките дървета, и до слуха му отново стигна тяхната нежна молба.
— Е, стига за днес! — усмихна се отново Алек и влезе в машината. — Карай, Дирак!…
Всъдеходката безшумно запълзя по килима.
— Имаш думата, Дирак! — обади се Алек. — Чакам да чуя твоето компетентно мнение…
Но тоя път роботът не бързаше да отговори.