Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Това е дълга история. Ръководех археологическа експедиция в страната на каньоните — Юта, а Пейдж беше мястото на нашето рандеву.
— Звучи страхотно.
— Така е, даже повече от страхотно, както се оказа. След това започнах работа в музея „Лойд“.
— Шегуваш се! Значи си била там, когато се сгромолясаха?
— Те повече или по-малко се бяха сгромолясали преди още да отворят врати. Предполага се, че Палмър Лойд е бил хванат неподготвен. Но тъй или иначе на този етап бях вече изгорила мостовете си и резултатът бе, че пак останах без работа. Така че се приземих
— Е, загубата на музея „Лойд“ е печалба за нас.
— Говориш за залата с диамантите — каза Нора шеговито. — Когато плановете за откриването на музея „Лойд“ се осуетиха, нюйоркският музей връхлетя отгоре им като лешояд и с помощта на щедрите дарения на един богат патрон купи световноизвестната диамантена колекция на Палмър Лойд за собствените си зали със скъпоценни камъни.
Марго се засмя.
— Стига бе! Знаеш, че говоря за теб.
Нора отпи глътка вино.
— Ами ти, Марго? Каква е твоята история?
— Работех тук като докторант по етнофармакология. Това беше по време на музейните убийства — онези, които Бил описа в първата си книга. Чела ли си я?
— Поднасяш ме. Една от предпоставките да излизаш с Бил беше да си чел всичките му книги. Всъщност, той никога не е настоявал за това, но намеците бяха дебели.
Марго избухна в смях.
— Съдейки по това, което съм прочела — рече Нора, — ти си преживяла някои удивителни приключения.
— И още как! Кой казва, че да се занимаваш с наука е скучно?
— Какъв вятър те довя обратно в музея?
— След като защитих доктората си отидох да работя във фармацевтичния конгломерат „Джийн Дайн“. В действителност, постъпих така само за да зарадвам майка си: тя отчаяно искаше да вляза в семейния бизнес, което аз категорично отказвах да направя. Да работя за „Джийн Дайн“, да правя много пари в корпоративна среда беше някаква утеха за нея. Горката мама! Обичаше да повтаря, че не може да проумее защо искам да прекарам целия си живот в изучаване на хора с костени обици на носовете. Както и да е. Парите бяха страхотни, но корпоративният свят просто не ми беше по вкуса. Предполагам, че не съм отборен играч — или блюдолизец. И ето, че един ден ми се обади Хюго Менцес. Знаеше, че по-рано съм работила в музея и бе попаднал на някои от моите изследвания за „Джийн Дайн“ върху традиционната медицина. Питал се какво бих отговорила на едно предложение да се върна в музея. Мястото в „Музеология“ тъкмо се беше овакантило и той искаше да кандидатствам. Така и направих и ето ме тук. — Тя кимна към чинията на Нора. — Допълнително?
— Няма да ти откажа.
Марго й сипа друго парче сьомга, след което добави и на себе си.
— Предполагам, не си чула за междущатското шествие на Тано — произнесе тя, забила поглед в чинията.
Нора погледна остро.
— Не. Нищо не съм чула.
— Музеят се опитва да го държи под сурдинка с надеждата да не изтича информация. Но мисля, че след като ти си един от кураторите на шоуто, трябва да знаеш за това. Тано са започнали своего рода протестна демонстрация от Ню Мексико към музея, за да поискат връщането на маските. Смятат да се разположат пред самия музей в нощта на откриването и да изпълняват танци,
— О, не! — изстена Нора.
— Успях да говоря с водача на групата. Религиозен старейшина. Оказа се много симпатичен човек, но в същото време страшно непреклонен що се отнася до целта и причината на действията им. Тези хора вярват, че във всички маски живеят духове и искат да ги умилостивят, да им покажат, че не са забравени.
— Но точно в нощта на откриването? Това ще бъде истинско бедствие!
— Те вярват — каза Марго меко.
Нора вдигна поглед към нея, а острите думи вече бяха на езика й. Но после омекна.
— Предполагам, че си права.
— Наистина се опитах да ги разубедя. Споменавам ти го само защото си помислих, че ще оцениш малко подкрепа.
— Благодаря. — Нора се замисли за миг. — Аштън ще получи нервна криза.
— Как издържаш да работиш с този човек? Какъв идиот!
Нора избухна в смях, удивена от прямотата на Марго. Това, разбира се, беше вярно.
— Трябва да видиш какъв е напоследък, как се суети около изложбата, крещи на всички и размахва ръце.
— Спри дотук! Не искам да си представям повече.
— А после влиза Менцес — тук пошушне думичка, там кимне и за пет минути свършва повече работа, отколкото Аштън би могъл за цяла сутрин.
— На това му се вика урок по мениджмънт. — Марго кимна към чашата на Нора. — Още?
— Моля.
Тя напълни чашите и на двете и после вдигна своята:
— Много жалко, че кадифеният подход на Менцес не е толкова ефикасен с нас, жените. Я виж двете с теб как сме се хванали за косите!
Нора се разсмя.
— Ще пия за това.
И те чукнаха чаши.
30
Беше точно два след полунощ, когато Смитбак открехна вратата на стаята си. Хвърли плах поглед през тясната цепнатина и затаи дъх. Коридорът на третия етаж бе пуст и тъмен. Внимателно разшири отвора на вратата с още няколко сантиметра и се осмели да погледне и на другата страна.
Чисто.
Затвори отново вратата и се облегна на нея. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, но той си каза, че това се дължи единствено на факта, че от толкова отдавна чака този миг. Бе лежал кротко в леглото с часове, преструвайки се на заспал, като междувременно нанасяше финалните щрихи по своя план. По-рано същата вечер се бяха чули обичайните приглушени стъпки отвън, а около единайсет сестрата бе влязла да го погледне и като се увери, че лежи неподвижно, го остави да спи. От полунощ насам не се чу никакъв звук.
Смитбак отново сграбчи топката на вратата. Време беше да пристъпи към действие.
След избухването му пред директора го повикаха на вечеря както обикновено. Посочиха му мястото и му подадоха меню, сякаш нищо не бе станало — изглежда пристъпите на халюцинации бяха обичайни за живота в „Ривър Оукс“. После свърши своя дял от работата в кухнята, като връщаше нетрайните храни в огромните хладилници, разположени в подобния на лабиринт кухненски комплекс на първия етаж на имението.
Тъкмо през тези часове, в които бе дежурен, успя да задигне един ключ за сутерена.