Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Тя пристъпи вътре и избра втория етаж, като изпита неволно възхищение пред някога тъй елегантния асансьор с неговата месингова решетка от деветнайсети век и старинната, изпъстрена с дребни точици кленова облицовка, вече доста надраскана с времето и употребата. Той скърцаше и стенеше по пътя си надолу, след това спря с потръпване и вратите с трясък се отвориха отново. Тя се отправи през поредица от стари, добре познати й музейни зали — „Африка“, „Азиатски птици“, „Раковини“, „Трилобитна ниша“. Светлините в сандъчетата бяха изгасени, което придаваше на потъналите в сенки експонати в тях призрачен вид.
Спря в полумрака. В един миг спомените от една кошмарна нощ отпреди седем години заплашиха да се върнат. Тя ги отблъсна и ускори крачка, докато стигна до вратата на печатарския
На площадката на втория етаж се спря. Когато разговаря със старейшината на Тано, той й каза, че ако се налага маските непременно да се изложат, то те трябва да бъдат поставени да гледат в правилните посоки. Всяка от четирите маски въплъщаваше духа на една посока на света. Ето защо беше изключително важно да бъдат насочени правилно. Всяко друго подреждане би заплашило света с хаос, или поне така вярваха Тано. Най-вероятно, ако не друго, това щеше да заплаши музея с дори повече разногласия, а това бе нещо, което Марго на всяка цена искаше да избегне. Бе предала информацията на Аштън, но той беше преуморен и раздразнителен и тя силно се съмняваше, че се е погрижил за това.
Вместо да слезе по стълбите към охраняемия служебен вход, Марго се обърна наляво и пое към входа на „Свещени образи“. След няколко минути бе там. Вратата към изложбената зала бе проектирана да изглежда като портал към древна хиндуистка гробница в кхмерски стил. Трегерите от дялан камък изобразяваха богове и демони, сплетени в титанична битка. Фигурите бяха представени в устремно движение: летящи апсари (Митични танцьорки, изобразявани в кхмерските храмове — Б. пр.), танцуващи Шиви, богове с трийсет и две ръце, наред с демони, бълващи огън и кобри с човешки глави. Беше достатъчно обезпокоително, тъй че Марго се спря и се запита дали не би било по-добре да свърши тази задача на сутринта. Но утре залата отново щеше се е превърнала в лудница, а и Аштън щеше да е там, по петите й, а с оглед на статията й като нищо щеше да й откаже достъп до маските.
Поклати глава със съжаление. Не можеше да се поддаде на демоните от миналото. Ако сега си тръгнеше, страховете й щяха да са победили.
Тя пристъпи напред и плъзна магнитната си карта през четящото устройство до входа. Чу се тихо изщракване на добре смазани метални механизми и алармената светлинка блесна в зелено. Отвори вратата и влезе, като внимателно я затвори след себе си и се увери, че охранителната система е активирана отново.
Слабоосветената зала беше тиха и празна, сандъчетата тънеха в мрак. Два през нощта бе твърде късен час дори за най-старателния куратор. Въздухът миришеше на прясна дървесина, стърготини и лепило. Повечето от експонатите бяха на място, останалите щяха да бъдат подредени утре. Тук-таме се виждаха кураторски колички, натоварени с предмети, които чакаха да бъдат сложени по местата си. Подът бе осеян със стърготини, парчета плексиглас и електрически кабели. Марго се огледа, като се питаше как ще успеят да открият изложбата само след три дни. Вдигна рамене, доволна, че откриването беше проблем на Аштън, а не неин.
Докато обикаляше първата зала, любопитството й се събуди въпреки чувството на безпокойство. Последния път, когато дойде тук, търсеше Нора и не си направи труда да обърне особено внимание на това, което я заобикаля. Дори в недовършен вид, беше ясно, че изложението ще бъде изключително впечатляващо. Залата представляваше копие на погребалната камера на древната египетска царица Нефертари, която се намираше в Долината на царете в Луксор. Вместо да изобразят неплячкосаната гробница, дизайнерите я бяха реконструирали във вида, в който би изглеждала непосредствено след ограбването. Огромният гранитен саркофаг бе строшен на няколко парчета, а вътрешните ковчези липсваха. Мумията лежеше на една страна, а в гърдите й зееше дупката, която крадците бяха изрязали, за да задигнат златно-лазуритния скарабей, който се поставяше до сърцето като обещание за вечен живот. Тя спря, за да разгледа мумията иззад защитното стъкло, истинско МакКой, чиято табелка потвърждаваше, че експонатът е собственост на музея
Тя се зачете в табелката, временно забравила задачата си. Надписът разясняваше, че гробът е бил ограбен скоро след погребението на царицата от самите жреци, определени да я пазят. Крадците изпитвали смъртен ужас от мощта на мъртвата владетелка и се опитали да й я отнемат, като разбият всички погребални предмети, за да ги лишат от свещената им сила. В резултат всичко, което не било заграбено, било потрошено и разхвърляно из цялата погребална камера.
Тя се шмугна под ниска каменна арка, чиято тъмна повърхност бе плътно покрита с гравирани образи и внезапно се озова сякаш под земята в ранните християнски катакомби под Рим. Намираше се в тесен проход, издълбан в скалите. От двете страни се редяха ниши, пълни с кости. Някои от нишите бяха украсени с латински надписи, наред с издълбани кръстове и други свещени християнски символи. Беше смущаващо натуралистично, чак до моделите на плъхове, които сякаш тичаха сред костите.
Аштън се беше увлякъл със сенсуалистичните подробности, но Марго бе длъжна да признае, че изглежда ефектно. Това определено щеше да предизвика тълпи.
Тя забърза към едно съвсем различно място, което демонстрираше японската чаена церемония. Това беше спретната градинка, в която растенията и пътечката от заоблени камъчета бяха в безупречен ред. Отвъд нея се намираше сукия — самият чаен павилион. Облекчаващо беше да се озовеш в това открито, подредено пространство след клаустрофобията на катакомбите. Чаеният павилион беше живото въплъщение на чистота и спокойствие със своето полирано дърво, хартиени паравани, седефени апликации и постелки татами, наред с непретенциозните атрибути на церемонията: железният чайник, бамбуковият черпак, ленената покривка. Въпреки това празнотата на павилиона, дълбоките сенки и тъмни ъгли отново започнаха да изнервят Марго.
Време беше да свършва и да се маха оттук.
Бързо премина през чаения павилион и закривуличи към сърцето на изложбата, преминавайки покрай еклектичен парад от изложбени кътове, които включваха тъмна индийска погребална колиба, вигвам, пълен с пясъчни рисунки на навахите и жесток шамански обред на чукчите, в който шаманът трябваше да бъде прикован към земята, за да не бъде открадната душата му от демони.
Най-сетне стигна до четирите маски на Кива. Те стояха под стъклен похлупак в центъра на помещението, поставени на тънки пръчици, и всяка от тях гледаше в различна посока. По кръгообразните стени бе нарисувано внушително изображение на пейзажа в Ню Мексико и всяка маска гледаше към една от четирите свещени планини, които ограждаха земята на Тано.
Марго се взря в тях, внезапно обзета от благоговение пред силата, която излъчваха. Бяха удивително двусмислени маски — жестоки, свирепи и в същото време — преливащи от човечност. Въпреки че бяха на възраст от почти осемстотин години, изглеждаха съвременни с привидната си абстрактно ст; бяха истински шедьоври.
Тя прегледа бележките си, след което се отправи към най-близката карта, за да се ориентира. После започна да проверява всяка маска и се изненада като установи, че всъщност те гледат в правилните посоки. Аштън, при всичките си гръмки фрази, се бе справил. Всъщност, с неудоволствие трябваше да признае, че е събрал една изключителна изложба.
Тя натъпка бележките си обратно в чантата. Тишината и здрачът започваха да я изнервят. Щеше да разгледа останалата част от шоуто някой друг път — на дневна светлина, когато залите гъмжаха от хора.
Тъкмо бе тръгнала обратно, когато чу от съседното помещение силно изтракване, сякаш бе паднала някаква греда.
Тя подкочи, а сърцето й се качи в гърлото. Отмина минута без никакъв друг звук.
След като пулсът й се нормализира, Марго се приближи до арката и се взря в сумрака отвъд. Помещението изобразяваше вътрешността на призрачната пещера „Къщата на ръцете“ в Аризона, нарисувана преди хиляди години от индианците Анасази. Но стаята бе празна и количеството дървесина, което се въргаляше по пода, посказваше, че онова, което бе чула, е било просто греда, небрежно подпряна от някой дърводелец, която най-сетне бе паднала.