Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Смитбак сви юмруци и направи огромно усилие да не отговаря.
— Трябва да ви кажа, Едуард, че един следващ опит за бягство може да доведе до някои промени в начина по който сте се наредили тук. А те може да не са по вкуса ви. Съветът ми е да приемете положението си и да работите с нас. От самото начало усетих необикновено силна пасивно-агресивна съпротива от ваша страна.
Защото съм точно толкова нормален, колкото и ти! Смитбак преглътна и се опита да изтипоса раболепна усмивка. Трябваше да се държи доста по-умно, ако смяташе някога да излезе,
— Да, д-р Тисансър, разбирам.
— Добре, добре. Ето че имаме напредък.
Трябваше да има начин да се измъкне. Щом Граф Монте Кристо бе успял да избяга от замъка Ив, значи и Уилям Смитбак щеше да избяга от „Ривър Оукс“.
— Д-р Тисандър, какво трябва да направя, за да изляза оттук?
— Да ни съдействате. Да ни позволите да ви помогнем, да ходите на сеансите си, да посветите цялата си енергия на това да подобрите състоянието си. Да превърнете в своя цел сътрудничеството с персонала и санитарите. Единственият начин някой да си тръгне оттук е с подписан от мен документ за освобождаване в ръка.
— Единственият начин?
— Точно така. Аз вземам крайното решение, което, разбира се, се базира на експертен медицински и — ако е необходимо — правен съвет.
Смитбак го погледна.
— Правен?
— Психиатрията има двама господари — медицината и правото.
— Струва ми се, че не разбирам.
Очевидно Тисандър навлизаше в любимата си тема. Гласът му придоби помпозни нотки.
— Да, Едуард, трябва да се справяме както с медицински, така и с правни въпроси. Вземете себе си за пример. Семейството ви, което ви обича и е загрижено за вашето добруване, ви е изпратило тук. Това е правен, но също и медицински процес. Тъжно е да лишиш една личност от свободата й, ето защо подобни процеси трябва да бъдат изпълнявани с необходимата скрупульозност.
— Извинете… Казахте семейството ми?
— Точно така. Кой друг би ви изпратил тук, Едуард?
— Познавате семейството ми?
— Срещал съм се с баща ви, Джак Джоунс. Действително достоен мъж. Всички ние искаме да направим това, което е добре за вас, Едуард.
— Той как изглежда?
По лицето на Тисандър пробяга сянка на изумление и Смитбак се прокле, че е задал толкова очевидно налудничав въпрос.
— Искам да кажа — кога го видяхте?
— Когато ви доведоха тук. Той подписа всички необходими документи.
Пендъргаст, помисли си Смитбак. Дано гори в ада! Тисандър се изправи и протегна ръка:
— А сега, Едуард, ако няма нещо друго…?
Смитбак я пое. В ума му покълна семето на едно хрумване.
— Да, само още едно нещо.
Тисандър вдигна вежди, познатата снизходителна усмивка не напускаше лицето му.
— Тук има библиотека, нали?
— Разбира се. Зад билярдната зала.
— Благодаря ви.
Докато излизаше, Смитбак видя как Тисандър отново се отпуска зад огромното си, с извити крака бюро и приглажда вратовръзката си със самодоволна усмивка.
36
Бледата зимна светлина вече
Най-сетне, след като се успокои и хвърли последен поглед наоколо, за да се увери, че наблизо няма никого, той почука на вратата седем пъти и зачака. Миг по-късно му отвори мъж, който, както изглеждаше, бе някаква отрепка в последните стадии на наркотично пристрастяване. Макар Д’Агоста да знаеше, че това е Пендъргаст, отново се изуми от ефективността на маскировката му.
Без да продума, Пендъргаст го въведе вътре, спусна резето на вратата зад него и тръгна по усойно стълбище към зловонно мазе, пълно с големи парни котли и отоплителни тръби. Огромно парче картон, отрупано с мръсни одеала, пластмасова щайга, в която имаше свещ и някакви съдове и спретната купчинка от консерви допълваха картината.
Пендъргаст безмълвно дръпна една черга от пода и разкри компютър iMac G5 с безжична интернет вързка „блу-туут“. Отстрани стоеше добре подравнена купчина листи: ксерокопираната папка, която Д’Агоста беше задигнал от управлението наред с други доклади, които, предположи Д’Агоста, бяха от полицейското досие за отравянето на Хамилтън. Явно беше, че Пендъргаст разучава всичко това много внимателно.
— Аз… — Д’Агоста не беше сигурен как трябва да започне. Почувства как гневът отново се надига в гърдите му. — Това копеле! Този кучи син… Господи, да убие Марго…
Той замълча. Думите просто не можеха да предадат изгарящата ярост, объркване и неверие, които изпитваше. Не знаеше, че Марго се е върнала в Ню Йорк, да не говорим за това, че работеше в музея, но я познаваше добре отпреди. Бяха работили заедно по музейните убийства и убийствата в метрото. Тя се бе показала като храбра, изобретателна, интелигентна жена. Не заслужаваше да си отиде така: причакана и убита в тъмна изложбена зала.
Пендъргаст не продумваше, докато пръстите му пробягваха по компютърната клавиатура. Но лицето му беше обляно в пот и Д’Агоста виждаше, че това не е част от театъра. Явно той самият се чувстваше по същия начин.
— Диоген излъга, когато каза, че Смитбак ще е следващата жертва — каза Д’Агоста.
Без да вдига поглед, Пендъргаст се протегна към щайгата и извади оттам чанта с цип, в която имаше една карта таро и някаква бележка и ги връчи на Д’Агоста.
Той се взря в картата. Изобразяваше висока кула от оранжеви тухли, пронизана от множество светкавици, цялата бе обхваната от огън, а от куличките падаха малки фигурки към тревата долу. Той насочи вниманието си към бележката.
Ave, Frater!