Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Той тръгна бавно. От двете му страни се редяха отворени врати, зеещи бездни от почти непрогледен мрак. Спря се да надзърне в няколко. Винарска изба, редици бутилки и тежки дъбови бурета, обвити в плътна паяжина. Стар склад, шкафове с дървени рафтове, преливащи от пожълтели документи. Билярдна зала със съдран и измачкан филц по масата. Тъкмо каквото човек би очаквал в едно имение, превърнато в лудница за богаташи.
Смитбак продължи, самоувереността му се възвръщаше. Планът беше добър. Сутеренът не можеше да продължава до
…Ето го пак: гризящото усещане, че го дебнат, че някой умишлено се опитва да прикрие звука на стъпките си с неговите собствени.
Той спря рязко. Не беше сигурен, но му се стори, че чу звука на секнали стъпки. Сякаш, че някой в мрака зад него бе замръзнал, докато прави крачка. Коридорът, поне осветената му част, се простираше празен.
Смитбак облиза устни.
— Пендъргаст? — опита се да каже, но гърлото му беше сухо и прегракнало, а езикът му не искаше да се обърне. Толкова по-добре, защото дълбоко в себе си знаеше, че там отзад има някого, и той не беше Пендъргаст, о боже, не, не беше Пендъргаст…
Отново тръгна напред, а сърцето му щеше да изхвръкне. Изведнъж локвичките бледа светлина пече не изглеждаха благословени. Бяха предателски разкриващи… Внезапно се почувства ужасно сигурен, че някой е включил осветлението, за да го вижда по-добре.
Преследва те опасен убиец, изключително опасен убиец с почти свръхестествени способности…
Той се бореше с инстинкта да побегне. Паниката не беше отговор в случая. Трябваше да премисли всичко това. Трябваше да открие тъмно ъгълче, място, където да се скрие. Но преди всичко трябваше да бъде сигурен. Напълно сигурен.
Бързо премина под следващата крушка и навлезе в интервала от мрак отвъд нея. Забави крачка, като се опитваше да пресметне момента правилно. След това, напрягайки се, се завъртя рязко.
Отзад една черна фигура — странно загърната в наметало, се отдръпна от светлината в тъмната забрава на сутерена.
При тази гледка, очаквана, но все пак непоносимо ужасна, опънатите нерви на Смитбак го изоставиха. Той се обърна и хукна като уплашен заек, прекосявайки коридора, без да се замисля за някакви скрити препятствия по пътя си.
Звукът от тежки ботуши зад гърба му го пришпорваше. С горящи дробове Смитбак профуча отвъд последната от крушките в абсолютната, безкрайна, сигурна тъмнина…
И тогава нещо студено и твърдо се стовари върху него и го закова на място. Жестока болка прониза главата и гърдите му. В черепа му избухна бяла светлина. Докато съзнанието му отлиташе и той се отпускаше на земята, последният му спомен за свирепо, здраво като стомана сграбчване, избледня и се скъса.
33
— Кой? — почти изкрещя Марго, насочила резеца срещу звука, като го размахваше напред-назад. — Кой си ти?
— Аз.
— Кой „аз“ и какво, по дяволите,
— Търся почтен мъж… или жена, както май се оказва в случая. — Гласът беше слаб и почти женствен в акуратността си.
— Не ме приближавай! — извика тя, размахвайки резеца в тъмното. Опита се да успокои туптящото си сърце и да се съсредоточи. Това не беше някой шегаджия: тя чувстваше инстинктивно, че този мъж е опасен. Резервните светлини скоро щяха отново да се включат; трябваше — беше автоматично. Но с всяка изминала секунда тя чувстваше, че ужасът й расте. Дали той беше прекъснал по някакъв начин резервното захранване? Изглеждаше невероятно. Какво ставаше тук?
Борейки се да се вземе в ръце, тя запристъпва напред колкото се може по-тихо, като внимаваше да не настъпи разпилените по земята предмети и размахваше резеца във всички посоки. Имаше бегла представа за разположението на входа, а засега мъжът мълчеше, може би също толкова объркан от мрака, колкото и тя. Достигна отсрещната стена и започна опипом да се придвижва край нея. Изведнъж ръцете й се натъкнаха на хладната стомана на вратата. Изпита огромно облекчение, когато напипа дръжката Извади магнитната си карта от чантата, откри четящото устройство и я прекара през него.
Нищо.
Също толкова бързо, колкото бе дошло, облекчението изчезна, заменено от неясен пулсиращ страх. Разбира се: магнитната ключалка беше електрическа, а токът бе изключен. Марго се опита да отвори вратата, като отчаяно въртеше топката и я блъскаше с цялата си тежест, но тя не се помръдна.
— Когато токът спре — долетя до нея тънкият глас, — охранителната система заключва всичко. Не можеш да излезеш.
— Само се приближи до мен и ще те намушкам — изкрещя тя, завъртайки се с гръб към вратата и отново започна да размахва резеца в тъмното.
— Едва ли искаш да го направиш. От гледката на кръв ми прималява… Прималява ми от удоволствие.
В яснотата на страха си Марго осъзна, че трябва да спре да отговаря. Трябваше да премине в настъпление. Тя се бореше да запази контрол над дишането си, над ужаса, който изпитваше. Трябваше да направи нещо непредвидимо, да го изненада, да размени картите. Направи безшумна крачка напред.
— Какво ти причинява видът на кръвта, Марго? — чу се ласкавият шепот.
Тя отново приближи по посока на гласа.
— Кръвта е такова странно вещество, такъв съвършен, прелестен цвят и така преливаща от живот, пълна с всички тези червени и бели клетки, антитела и хормони. Тя е жива течност; дори разплискана по един мръсен музеен под, тя продължава да живее — поне за известно време.
Направи поредна крачка към гласа. Вече беше много близо. Стегна се и тогава с едно отчаяно движение се хвърли напред и замахна с резеца, описвайки свистяща дъга. Резецът срещна нещо и го проряза. Докато отскачаше, чу объркан шум, заглушен от възклицание на изненада.