Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Малката групичка си запроправя път през първото помещение, отмина почти завършената експозиция, прескачайки парчета дърво, и влезе във втората изложбена зала: сцената на самото престъпление. Тебеширен контур показваше къде е паднала жертвата. Имаше огромно количество кръв. Фотографите от екипа на криминалистите бяха вече документирали сцената и очакваха специалните заповеди, които Хейуърд, като водещ разследването офицер, можеше да даде. Двама от криминалистите стояха на четири крака с пинсети в ръце.
Тя огледа
— Каква дяволска бъркотия — каза тя.
— Парамедиците работят върху жертвата от известно време.
— Оръжието на убийството?
— Нож. Замина заедно с жертвата към болницата. Знаете как е, не можеш да го измъкнеш…
— Осведомена съм — сопна се Хейуърд. — Видяхте ли първоначалната сцена?
— Не. Когато пристигнах, парамедиците вече бяха объркали всичко.
— Документ за самоличност на жертвата?
— Не знам за такива, поне още не. Мога да се обадя в болницата.
— Някакви свидетели на първоначалната сцена?
Барис кимна.
— Един. Техник, казва се Ендърби, Лари Ендърби.
Хейуърд се обърна.
— Доведете го.
— Тук?
— Точно това казах.
Последва тишина, докато Хейуърд се оглеждаше — тялото й остана съвсем неподвижно, само очите й се местеха. Тя внимателно огледа кървавите пръски, преценявайки траекторията, скоростта и изходната точка. В ума й бавно започна да се оформя общата картина на престъплението.
— Капитане? Господин Ендърби е готов.
Хейуърд се обърна и видя изненадващо млад пъпчив мъж с черна коса и хилава физика. Тениска, шапка с обърната назад козирка и разръфани дънки допълваха образа.
Отначало тя си помисли, че маратонките му са от червени кожа, докато не ги видя по-отблизо. Един полицай го побутна напред.
— Вие пръв сте открил жертвата?
— Да, госпожо… Искам да кажа… ъ-ъ-ъ… — Той изглеждаше объркан.
— Можете да ме наричате капитан — каза тя меко. — Какво работите в музея, господин Ендърби?
— Системен техник съм, първа степен.
— Какво правехте в залата в три сутринта?
Гласът му беше висок и треперлив, готов да секне всеки миг. Винаги най-плахите откриват най-мъртвите, спомни си Хейуърд шегата на своя бивш професор по криминална психология в Нюйоркския университет. Тя преглътна и се опита да звучи съчувствено. Нямаше да е добре Ендърби да се пречупи.
— Проверявах инсталацията на новата охранителна система.
— Разбирам. Готова ли беше инсталацията в залата?
— Почти. Правехме проверки на обновения софтуер, но стана малка засечка. Шефът ми…
— Името му?
— Уолт Смит.
— Продължете.
— Шефът
— И беше ли?
— Ами да. Някой беше прерязал един от кабелите на захранването.
Хейуърд погледна Барис.
— Знаем това, капитане. Изглежда престъпникът е прерязал кабела, за да прекъсне резервното осветление, така че да може да издебне жертвата.
— Е, каква е тази нова охранителна система? — попита тя, като се обърна към Ендърби.
— Ами… има сензори за движение, видеокамери, кръстосващи се инфрачервени лазерни лъчи, сензори за вибрация и за въздушно налягане.
— Звучи впечатляващо.
— Така е. През последните шест месеца музеят заменя охраната във всяка зала една след друга с последната версия на системата.
— Това какво включва?
Ендърби пое дълбоко дъх:
— Свързване на охраната в отделните зали, реконфигурация на мониторинговия софтуер, правене на тестове, такива работи… Всичко това по строг график, калибриран по атомно сателитен часовник. И трябва да го правим нощем, когато музеят е затворен.
— Ясно. Значи слязохте тук долу, за да проверите електрическия срив и открихте тялото?
— Точно така.
— Господин Ендърби, бихте ли могли да огледате местопрестъплението и да ми опишете как точно лежеше жертвата?
— Ами-и-и… Тялото… Тялото лежеше точно според очертанията — едната ръка отместена, както се вижда. Един нож с дръжка от слонова кост стърчеше от плешката, забит до ефеса.
— Докоснахте ли ножа? Опитахте ли се да го извадите?
— Не.
Хейуърд кимна.
— Пръстите на дясната ръка на жертвата отворени ли бяха, или затворени?
— Ъ-ъ-ъ… струва ми се, че бяха отворени. — Ендърби преглътна мъчително.
— Още малко, господин Ендърби. Жертвата е била преместена още преди да дойде фотографът, така че всичко, с което разполагаме, са вашите спомени.
Той избърса чело с опакото на ръката си.
— Левият крак навътре ли беше обърнат, или навън?
— Навън.
— А десният?
— Навътре.
— Сигурен ли сте?
— Съмнявам се, че някога ще забравя. Тялото беше някак си усукано.
— Как така?
— Общо взето лежеше с лицето надолу, но краката бяха почти кръстосани.
Актът на говорене изглежда помагаше на Ендърби да се вземе в ръце. Май щеше да се окаже добър свидетел.
— А кръвта по обувките ви? Как се е озовала там?
Ендърби погледна надолу и очите му се разшириха.
— О! Аз… Втурнах се да помагам.
Уважението на Хейуърд към младия човек леко се покачи.
— Опишете действията си.
— Да видим… Стоях ето там, когато я видях. Спрях се, после затичах, коленичих, проверих за пулс и предполагам, че точно тогава… съм стъпил в кръвта. Имах кръв и по ръцете, но я измих.