Сърцето на Луцифер
Шрифт:
— Значи съм свободен?
— Веднага, след като напиша документите за освобождаване. За съжаление, вече е късно и няма да можете да си тръгнете преди шест сутринта утре.
— Утре?! — повтори Смитбак, като почти се страхуваше да повярва на ушите си.
— Вярвайте ми, с удоволствие бих се отървал от вас още сега. Джонатан?
Санитарят отново влезе.
— Господин Джоунс ще бъде освободен сутринта. Погрижете се да получи цялото необходимо внимание дотогава.
Те напуснаха кабинета и веднага щом вратата се захлопна, Смитбак се ухили:
— Джонатан, ще се омитам
Санитарят плесна вдигнатата му ръка с широка усмивка.
— Как го постигна, човече?
Смитбак сви рамене.
— Чиста гениалност.
50
Нора Кели се спря на пресечката на Седемдесет и седма и Мюзиъм Драйв и се загледа на север. Големият вход в романски стил към музея беше ярко осветен, а на фасадата висеше пететажен банер, който оповестяваше откриването. Улицата представляваше обичайният за Ню Йорк хаос от лимузини и черни Мерцедеси, бълващи всякакви известни личности и кинозвезди в кожи или в черни костюми, залени от фотографски светкавици. Вечният червен килим бе постлан по гранитните стъпала, обточени с въжета, все едно имаше кинопремиера, за да държат на разстояние пресата и непоканените.
От целия този театър й прилошаваше.
Марго Грийн бе брутално убита едва преди два дни и погребана тази сутрин, а музеят сякаш вече я бе забравил. За миг се запита какво ли ще стане, ако просто се обърне и се върне в апартамента си, но вече знаеше отговора: беше все едно да целуне кариерата си за сбогом. Предполагаше се, че тя е една от звездите на това шоу, според разясненията на Джордж Аштън. „Шоуто трябва да продължи…“
Тя си пое дълбоко въздух, придърпа вълненото си палто по-плътно към раменете и тръгна напред. Докато се приближаваше забеляза някаква суматоха. Група ниски, набити мъже, облечени в еленови кожи и увити в шарени одеала, стояха в кръг, като биеха барабани и припяваха. Някои размахваха китки димящ пелин. След миг изумление тя внезапно осъзна какво значи всичко това: протестиращите Тано бяха пристигнали. Виждаше как Манети, директорът на охраната, говори с тях и жестикулира, заобиколен от няколко ченгета и от музейната охрана. Изглежда суматохата бе започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях вече се стичаха да видят какво става.
— Извинете! — Нора си запроправя път през тълпата зяпачи, шмугна се под кадифеното въженце, тикна значката, която показваше, че е служител на музея под носа на протестиращия пазач и се доближи до индианците. Точно в този момент се появи красива млада жена, потънала в сълзи — някаква звезда или звездичка, ако се съдеше по шлейфа от папараци, който се влачеше след нея.
— Това е частна собственост — опитваше се да каже Манети на мъжа, който по всяка вероятност бе водачът на необичайната група. — Нямаме нищо против да протестирате, но го направете тук, на тротоара…
— Сър — започна вождът с тих глас. — Не протестираме, а се молим…
— Няма значение, това е частна собственост.
Звездата се присъедини към тях. Нора разпозна в нея киноактрисата Вонда Морсо, висока, екзотична и странно чуждоземна. За нея се шушукаше, че ще бъде обявена за най-добра актриса на предстоящите Оскари.
— Един
Нора веднага осъзна надвисналия медиен скандал.
— Не казвам, че не могат да се молят — отвърна Манети изнервено. — Казвам само, че това е частна собственост и…
— Тези коренни американски жители се молят. — Марсо се обърна и попита, сякаш току що й бе хрумнало: — Но защо се молят?
— Молим се за нашите свещени маски, заключени в музея — отговори вождът.
— Заключили са вашите свещени маски?! — Лицето на актрисата се изкриви в престорен ужас.
Камерите забръмчаха.
Нещо трябваше да се направи — и то бързо. Нора се изблъска напред, като бутна на една страна полицая и на друга — Манети.
— Хей, един момент! — опита се да каже нещо директорът на охраната.
— Нора Кели, помощник куратор на изложбата — обясни тя на ченгето и размаха значката си пред всяко служебно лице, което мерна наоколо. После се обърна към директора на охраната.
— Аз ще се справя с това, господин Манети.
— Д-р Кели, тези хора навлизат в територията на музея…
— Знам. Ще се справя.
Манети млъкна. Странно как, помисли си Нора, резкият тон и проявата на авторитет — авторитет, който не притежаваше — можеха да обърнат нещата.
Тя погледна към водача на Тано и се изненада като видя колко бе стар — най-малко на седемдесет. Спокойствието и достойнството, изписани върху лицето му бяха впечатляващи. Това не беше младият, разярен активист, когото си бе представяла. Останалите мъже също бяха възрастни, някак закръглени и наметнати с вълнени одеала. Старият автобус „Фолксваген“, с който бяха пристигнали, истинска бричка, бе паркиран неправилно на Мюзиъм Драйв и паяците сигурно скоро щяха да го вдигнат.
— И’аа шас ели — дз ’ин ница — обърна се тя към мъжа. Вождът се взря в нея невярващо.
— И’аа шас — отвърна той припряно, сякаш току що се опомни. — Откъде…?
— Прекарах известно време с Тано пуебло — каза Нора. — Само това знам на вашия език, така че, моля ви, не ми отговаряйте. — Тя се усмихна и протегна ръка. — Нора Кели, един от кураторите на шоуто. Предполагам, че съм говорила с един от вашите хора.
— Говорихте с мен.
— В такъв случай вие сигурно сте господин Уаметоуа.
Старецът кимна.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя.
— Те искат да се помолят — провикна се Морсо някъде отстрани.
Нора я игнорира и се постара да концентрира вниманието си върху Уаметоуа.
— Молим се на маските — отвърна той. — Искаме само това — да поговорим с нашите маски.
— Да поговорите с тях?
— Да. Да ги уверим, че сме тук, че ни е грижа за тях, че не са забравени.
С периферното си зрение Нора видя, че Манети върти очи.
— Това е толкова прекрасно! — просълзи се Морсо и обърна глава, така че камерите да хванат профила й. Пробляснаха още няколко светкавици.