Сърцето на Луцифер
Шрифт:
Внезапно пред нея се появи една студена чаша с шампанско. Тя вдигна очи изненадано и видя Хюго Менцес, който стоеше зад нея; изглеждаше блестящ във великолепния си смокинг с шал яка, с вълнистата си бяла коса, сресана назад и сияещо лице.
Той взе ръката на Нора и сложи в нея студената чаша, потупа я нежно по гърба и седна.
— Някой казвал ли ти е колко си гениална? — ухили се той. — Това е най-страхотният рекламен удар, на който съм имал привилегията да бъда свидетел.
Нора поклати глава.
— Можеше да бъде и пълна катастрофа.
— Можеше да бъде катастрофа, ако ти не беше там. Но ти не само се справи с Тано,
Тя отпи глътка шампанско. Изминалата седмица беше отвратителна — заплахите към Бил, укриването му, смъртта на Марго, стресът от откриването на изложбата, предупрежденията на Пендъргаст… Но в момента се чувстваше толкова изморена и изтощена, че не можеше да изпитва страх. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи, да заключи здраво вратата и да се свие в леглото. Но вместо това трябваше да изтърпи часове ораторстване, разменяне на официални реплики и принудително веселие.
Менцес нежно сложи ръка върху рамото й.
— Когато цялата тази бъркотия свърши, ти предлагам да си вземеш една седмица отпуск. Заслужаваш го.
— Благодаря. Иска ми се да можех да го направя още сега.
— Само още три часа.
Нора вдигна чашата си.
— Само още три часа — повтори тя и отпи нова глътка от шампанското.
Един струнен квартет засвири Хайдновия „Император“, когато тълпата тръгна към масите с храна. Бяха отрупани с блини с хайвер, прошуто, редки френски и италиански сирена, планини от хрупкави франзелки, плодове и зеленчуци, пресни стриди в канапета от натрошен лед, студени опашки от омар, пушена есетра… Други маси се огъваха под тежестта на вината и шампанското, а всеки трети човек изглежда бе келнер, който търчеше насам-натам със сребърен поднос, пълен с напитки и храна.
— Нора — каза Менцес, — налага се да пообиколиш.
Тя простена.
— Бог да ми е на помощ.
— Е, хайде, заедно ще посрещнем опустошаващите орди. — Той взе ръката й и двамата започнаха бавната си обиколка през тълпата. На всяка крачка я поздравяваха, а пресата я засипваше с въпроси. Малкото й представление с индианците изглежда бе минало изключително добре, защото всички смятаха, че отдавна е било планирано.
Когато най-сетне се върна на определената им маса, завари там още няколко души от отдела, включително Аштън — главния куратор на шоуто. След като похапнаха, Колъпи заедно с младата си жена се изкачи на подиума и изнесе кратка, но остроумна реч.
После дойде време за прерязването на лентата. Нора, Менцес, Аштън и още няколко от уредниците се подредиха на подиума, докато Колъпи с помощта на една огромна ножица, която се използваше само за такива случаи, преряза с едно щракване лентата. От тълпата се надигнаха радостни възгласи и внушителните врати към изложбата „Свещени образи“ се отвориха. Кимайки с усмивки, Менцес, Нора и останалите от отдела по антропология поведоха, следвани от възбудената тълпа.
Отне им около половин час, за да стигнат до далечния край на залата, тласкани от нетърпеливите гости. Нора потръпна, докато минаваха през сепарето, където Марго бе убита, но естествено, всички следи от местопрестъплението бяха заличени и никой, освен нея, изглежда не подозираше какво е ставало тук. Докато се отдалечаваше от мястото, тя почувства, че ужасът й се заменя от тиха
Менцес вървеше близо до нея, като отвреме навреме подхвърляше по някой комплимент за експонатите, които тя бе аранжирала. Тано бяха дошли и си бяха тръгнали, като бяха оставили няколко парченца тюркоаз, цветен прашец и царевично брашно върху сандъците с маските и до този момент никой не бе дръзнал да ги премести. Най-сетне, когато стигнаха последното отделение на залата, Менцес се обърна към Нора и се поклони.
— Вярвам, че изпълнихме дълга си — усмихна се той със сияещо лице. — Сега вече можеш дискретно да се оттеглиш. За съжаление аз имам още работа горе в кабинета си. Следващата седмица ще поговорим за отпуската, която ти дължа.
Поклони се отново и Нора с облекчение пое към най-близкия изход и оттам — към дома.
51
Лари Ендърби взе решение — сигурно за петдесети път през последните два дни — да напусне и да не стъпва повече в това проклето място.
Не стига, че работеше в едно мазе без прозорци в Природонаучния музей, най-призрачното място в цял Ню Йорк. Просто не можеше да се отърси от ужаса от това, което бе открил преди два дни. Не му бяха дали дори един ден отпуска, не му предложиха съвет от психолог, даже не му благодариха. Все едно не го брояха за нищо. Сякаш и нея не брояха за нищо — просто си продължиха напред с изложбата, като че нищо не бе станало.
Марго Грийн. Не я познаваше добре, но през малкото пъти, в които се бяха срещали, винаги се държеше мило с него. Което не би казал за повечето куратори и за всички чиновници. Музеят се отнасяше така с всеки под определено ниво. Наемна ръка.
Но, трябваше да признае Ендърби, главното му недоволство идваше от това, че бяха избрали точно този момент — по време на най-големия купон от пет години насам — да вържат поредната зала към охранителната система. И сега вместо да похапва хайвер и шампанско с елегантните гости два етажа по-нагоре, той и колегите му отново бяха заточени в това мазе и си играеха с някакви софтуерни простотии. Естествено, и те бяха поканени на партито, както всички останали в музея. Но това само добавяше сол в раната.
Той се завъртя на стола си пред компютъра и въздъхна театрално.
— Върви ли? — попита от мястото си зад близкия монитор Уолтсмит, мениджър на проекта за подновяване на охранителната система.
След откритието на Ендърби отпреди два дни, Смити се държеше необичайно благо. Всички стъпваха на пръсти около него, сякаш бе починал някой от семейството му.
— Какво ще кажеш да прекъснем за малко и да отидем на купона? — предложи Ендърби. — Не бих отказъл няколко коктейлни скариди.
Смити поклати глава. Държеше бира в една ръка и клетъчен телефон в другата.
— Съжалявам, Лари, съмнявам се, че ще можем.
— Хайде де, Смити — обади се Джим Чой, софтуерният инженер, без да престава да се взира в изпълнения с цифри дисплей. — Дай ни само половин час. Ще се изненадаш като видиш колко скариди мога да излапам за толкова време. Партито почти свърши, скоро ще ометат всичката храна.
— Знаеш, че не можем да променяме графика. Зала „Морган“ е като всяка друга. Просто следващата по списък. Какво, ще върнем стрелките на атомния часовник пет минути назад и ще се надяваме никой да не забележи ли? — Смити се засмя над тъпата си шега.