Сърцето на Луцифер

Чайлд Линкълн

— Ние вярваме, че маските са живи, че имат душа. Бяха сами, далеч от нас в продължение на дълго време. Сега сме тук, за да ги благословим и успокоим.

Внезапно решението я осени.

Тя се престори, че се замисля. От кратката седмица, която бе прекарала с Тано пуебло в дните, когато беше аспирантка, си спомни, че те гледат на всяко решение, което е взето бързо, като на лошо.

— Тук не е подходящото място за това — каза тя най-сетне.

— Тъкмо това се опитвах да кажа и аз… — започна Манети. Нора не му обърна никакво внимание.

— Чудя

се дали не би се намерило по-добро място…

— Има такова — намеси се директорът, — тук, на тротоара.

Нора го стрелна с очи.

— Бихме искали да сме по-близо до нашите маски, а не по-далеч — отвърна Уанетоуа.

— Защо тогава не влезете? — обади се Нора.

— Няма да ни пуснат.

— Заповядайте като мои гости. Ще ви заведа при маските още сега, така че да можете да им поговорите насаме — преди отварянето на залата.

— Д-р Кели, полудяхте ли? — възрази Манети. Старейшината на Тано я гледа в продължение на минута.

После широкото му старо лице засия в сърдечна усмивка. Той се поклони с достойнство.

— Ееиш — ат дзи. Вие сте човек, мис Нора.

— Браво! — извика Морсо.

— Няма да допусна това — заяви директорът на охраната.

— Господин Манети, поемам пълна отговорност.

— Не можете хей така да вкарате тези хора в залата, преди да е прерязала лентата — това просто е невъзможно!

— Нищо не е невъзможно. Всъщност, точно така би трябвало да бъде. — Тя се обърна към индианците. — Господа, бихте ли ме последвали?

— Много ще се радваме.

Морсо пъхна ръката си под тази на стреснатия стар вожд и всички заедно тръгнаха след Нора, притискани от тълпата зяпачи и репортери.

— Сторете път на старейшините на Тано — подвикваше Морсо. — Сторете път! — Роклята й с пайети сияеше под прожекторите, а лицето й светеше от удоволствие, че така гениално е успяла да се превърне в център на внимание.

Като по магия тълпата се раздели, докато изкачваха покритите с червен килим стъпала. Тано запяха тихо и отново започнаха да бият барабаните си, докато прекосяваха ротондата и влизаха в „Небесната зала“, а Нора се озова лице в лице с цяла тълпа почти хипнотизирали величия, които гледаха възхитено преминаването на индианците през залата. Несъмнено всички те бяха убедени, че процесията е част от програмата. Кметът тръгна напред, усетил, както Морсо, подходяща възможност.

Манети ги следваше отзад, лицето му бе зачервено, но държеше устата си затворена — явно съзнаваше, че да продължи спора пред целия град ще бъде пагубно.

Сега пък Колъпи се втурна от тълпата.

— Нора! Какво, за бога…

Тя се наведе към него и бързо прошепна:

— Тано биха искали да получат няколко минути насаме с маските, преди лентата да бъде прерязана.

— Защо?

— За да се помолят и да благословят маските.

Само затова Колъпи се намръщи.

— Нора, сега не му е времето! Със сигурност може да почака.

Тя го погледна право в очите.

— Д-р Колъпи, моля ви да ми се доверите за това. Добре познавам индианците от югозапада, живяла съм и съм работила сред

тях години наред. Не са дошли тук, за да причиняват проблеми или обществени скандали. Те просто искат за малко да се усамотят със своите маски. Нищо повече. Докато церемонията свърши, ще са си отишли. И всичко ще се успокои. Това е най-добрият начин да се справим с проблема и съм убедена, че ако помислите внимателно, ще се съгласите с мен. — Тя понижи глас още повече. — Освен това ни се отваря страхотна възможност пред медиите.

Колъпи я погледна. По патрицианското му лице се бе изписало изумление. След това премести поглед към Манети. Най-сетне се обърна към Тано, които очакваха решението му. Прочисти гърло и приглади коса. Челото му се бе набръчкано от напрегнатите мисли.

Внезапно на лицето му светна приветствена усмивка. Той протегна ръка към вожда:

— Добре дошли, господин…?

— Уаметоуа.

— Да, разбира се. Добре дошли! Музеят е щастлив да посрещне вас и вашите хора като представители на народа на Тано. Научих, че сте изминали дълъг път, за да видите Великите маски на Кива.

— Три хиляди и двеста километра.

През тълпата премина шепот. Камерите продължаваха трескаво да жужат.

— Толкова се радваме, че успяхте да дойдете навреме. Това е голяма чест за музея и лично за мен.

Пресата щеше да ги погълне. Нора изпита огромно облекчение: все пак всичко щеше да свърши добре.

— Нашият директор на охраната, господин Манети, ще ви заведе в залата, за да… ъ-ъ-ъ… останете с маските насаме. Господин Манети? Сигурен съм, че ще се справите с охранителните системи дори извън плана. И ги оставете сами, докато се молят.

— Да, сър.

— Ще бъде ли достатъчен половин час? — обърна се Колъпи към водача.

— Да, благодаря.

— Великолепно. А след това всички сте поканени да се присъедините към празника, господин Уем… ъ-ъ-ъ… Уем…

— Уаметоуа.

— Отлично. Можем ли да направим още нещо за вас?

— Засега това е напълно достатъчно. — Индианците кимнаха, огледаха се и закимаха и помежду си. — Да ви кажа честно, не очаквахме да бъдем посрещнати с такова уважение.

— Но моля ви! Толкова се радваме, че сте тук! — Колъпи се обърна към камерите с вече напълно възстановено хладнокръвие. — Музеят благодари на народа на Тано за привилегията да сподели тези забележителни маски с останалата част от света.

Морсо започна да ръкопляска и скоро цялата зала ехтеше от аплодисменти, а камерите улавяха всяка подробност.

Манети поведе групата индианци по коридора, говорейки в същото време по радиостанцията, а Нора се обърна и се насочи към най-близкия стол, където се отпусна. Не можеше да повярва, че е говорила с директора на музея по този начин. Коленете й бяха омекнали, сякаш бяха гумени.

Някак разсеяно, тя си помисли, че това беше най-подходящата елегия за Марго. Това беше толкова важно за нея, спора за маските и правото на Тано върху тях. Щеше да бъде безкрайно щастлива да види тези индианци как влизат в изложбената зала с внимание и респект.