Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Излизам отново на улицата и спирам до най-близкия ъгъл, като се колебая дали да се връщам вече, или да чакам. Перспективата да идвам втори път в Базел не ме привлича особено, а до Берн, както съм установил на гарата, има още три влака. Така че решавам да чакам, та ако ще и да е пред празни ясли, както казва генералът.
Трудолюбието ми бива възнаградено един час по-късно, когато борецът отново се появява на улицата. Този път той ме отвежда в кварталния ресторант и това се оказва напълно достатъчно за установяване на самоличността, защото келнерът, додето взема поръчката му, непрестанно бъбре „естествено, хер Брунер“ и „веднага, хер Брунер“, сякаш е разбрал колебанията ми и на всяка цена държи
Вечерята в тоя квартален ресторант е, професионално погледнато, вече съвсем излишна. Но една вечеря, погледната от по-друга страна, никога не е излишна, тъй че изпивам две бири, взимам две наденици с кисело зеле, а също и няколко добавъчни снимки на бореца и потеглям към гарата.
И тъй, двойката вече се откроява: Флора Зайлер и Макс Брунер. Различни по ръст същества, но с еднакво масивна физика, която ви навява асоциацията за едрокалибрени танкове. Неприятна асоциация. На такива е опасно да излизаш на пътя. Но въпросът засега е: накъде са се запътили и защо. И не са ли те съвсем встрани от твоя собствен път. И не си ли тръгнал подире им от чиста професионална мнителност, или от нямане какво да правиш.
Може и да е така. Но за да съм сигурен дали е така, аз още при първа възможност изпращам молба за справка. Изпращам я по човека, с когото се срещам веднаж седмично на две крачки от главната улица.
— Защо всъщност напуснахте Италия? — питам, издебнал едно от редките мълчания на събеседника си.
— А мафията? — запитва ме той на свой ред.
— Вярно: мафията.
— А инфлацията? — продължава да пита Бенато, защото това е Бенато.
— Да, наистина: инфлацията.
— За да си плюеш на петите, е необходима една-единствена сериозна причина. А аз, както виждате, разполагам с две.
Ние вече сме към края на обеда и Феличе, дежурещ близо до нас, е също на края на мъките, след като е сменил на няколко пъти съборените прибори и е прибрал стъклата на две счупени чаши. Сега сме на кафето, така че най-много Бенато да излее кафето или напръстника френски коняк, който той по традиция гаврътва като финален акорд за подпомагане на храносмилането.
За щастие или нещастие съдружникът ми не излива кафето, а го изпива, което както винаги усилва бъбривостта му, тъй че известно време съм принуден да слушам обстойните му информации относно характера и методите на италианския гангстеризъм. Бенато познава всички похвати, чрез които можете да бъдете обрани у дома си, в колата или додето се движите пеша по улицата, но заедно с това владее и всички способности за осуетяване на подобни покушения.
— На такива като мене тия типове не могат нищо да направят. Но защо е необходимо да бъдеш вечно нащрек и да си отваряш очите на четири? С течение на времето това почва да уморява, нали?
И той ме поглежда въпросително с двете си кръгли очи, отворени на четири за опасностите, които ни заобикалят, и въоръжени за същата цел с многодиоптрови очила в дебели рамки. Сетне, не получил очаквания отговор, навежда към масата бебешкото си лице и малката му уста се разтваря в едно изненадано „о“:
— Тази цигара… Не знам просто къде да я слагам. Отново прогорих покривката…
Бенато загася цигарата, за да запали минута по-късно нова, с която, разбира се, също ще прогори покривката или собствения си панталон. Сетне се насочва към темата на инфлацията.
— Някога дядо ми фалира — чувам по едно време гласа му, добиващ вече известна сънна интонация, защото ефектът на кафето е почнал да се разсейва. — По-късно баща ми се замогна, за да фалира на свой ред тъкмо когато очаквах да го наследя. Така че наследих главно дългове. Двамата ми вуйчовци също фалираха по различно време. Изобщо фалитът е наша семейна болест. Но кажете ми, не е ли това и болест на века? И не са ли тия фалити само първите предвестници на оня генерален фалит, заплашващ цялото човечество?
— Труден въпрос… — отвръщам колебливо, като правя знак с очи към Феличе да донесе сметката.
Малко по-късно Бенато, макар и с голямо съжаление, е принуден да ме остави, тъй като тъкмо днес има една неотложна среща с домашния креват, пардон, с някакъв гръцки търговец на маслини. Така че както винаги се озовавам сам в бюрото, между двата авиационни календара и пред купчината заранни вестници. Този път обаче оставам малко повече от обикновеното. В петък винаги оставам малко повече от обикновеното, защото вместо да се мотая из улиците с риска някой да се залепи за мене, та дори и това да е скъпата Розмари, предпочитам да се отправя директно към мястото на срещата.
Петък, да. Нещастен ден според известни суеверия. Но, от друга страна — удобен. В навечерието на уикенда. Всеки бърза да напазарува и да се прибере. Улиците рано опустяват. И тогава тъкмо настъпва часът на срещата.
Излизам на Бундесплац, дето се издига потъмнялата от годините сграда на парламента — една крепост на демокрацията, добре завардена от крепостите на банките: отляво Кантонал банк, отдясно Национал банк, а насреща Креди Сюис и Шпаркасе. Обхождам парламента, продължавам надолу и излизам при моста, по който винаги се завръщам от Остринг. Само че сега не се завръщам, а спирам на отсамния бряг на реката. И понеже споменах, че Берн е град на два етажа, би следвало да добавя, че тук между двата етажа се редят една над друга или, ако щете, една под друга няколко тесни тераси, съединени помежду си със също тъй тесни стълбички.
Наоколо в тоя вече мъртъв час на априлския здрач и в това мокро ветровито време не се вижда жива душа. Изправям се до каменната ограда на най-горната тераса и поглеждам към следващата под нея. В полумрака ми се мярва тънката и слаба фигура на нашето момче. И както винаги по-рано, така и сега, струва ми се, че до мене е застанал още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момчето на долната тераса е неговият син Боян.
Любо не казва нищо, научен още приживе да оценява нещата само професионално погледнато. Но макар да е свикнал да оценява нещата само професионално погледнато, той в края на краищата е баща и не може да се въздържи да не надзърне тук, на това място, дето синът му прави първите си стъпки. И въпреки че не казва нищо, аз се сещам за ония далечни години, когато Любо учеше и мене да правя първите си стъпки, също както аз днес помагам на момчето му да тръгне по тежкия и неприветен път на разузнаването. Да тръгне и да върви, докъдето му е писано, а сетне да предаде паролата на следващия.
Бих могъл всъщност да не заставам тук и да не надзъртам от терасата, защото миниатюрната приемателна и предавателна уредба действува на цели двеста метра разстояние. Ала когато наоколо няма хора, аз винаги заставам тук, за да изпълня сякаш негласната молба на Любо и да видя със собствените си очи Боян.
Врътвам леко капачката на писалката и подир късо пращене чувам тихия познат глас:
— Волво пет.
Врътвам наново капачката и на свой ред предавам:
— Волво шест.
Прието. Предаването е приключено. И въпреки лаконизма си то съдържа достатъчно данни и за двете страни. Боян ми съобщава, че за мене е оставен материал, който се намира в нашия тайник — едно черно волво, подобно на моето, — и че волвото е гарирано на съответното място в петата по нашия списък улица. Аз пък информирам, че пращам чрез тайника свой материал и че колата ще бъде преместена на шестата по списъка улица.