Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Възможно е да си прав — промърморва шефът. — Въпреки че писмото не съдържаше нищо такова, че да произнасяме силни думи за съдби и за авантюри. И както знаеш, шансовете в това отношение бяха преценени внимателно. А на всичко отгоре в последна сметка туй се оказа и едничката възможност.
Това бе вярно, разбира се. Защото преди още да се прибегне до изпращането на Цанев, друг наш човек бе изпратен в Лозана по дирите на „Липс и Ко“ и тоя човек бе изгубил цели шест месеца, за да стигне до оскъдните открития, че „Липс и Ко“ не съществува като фирма, но съществува като пост-рестант, само че никой никога
Може би едничката жалка връзка на Горанов бе тоя Караджов, от когото при случай бе черпил сведения, за да ги прехвърля някому. И ако това бе тъй, цялата история би трябвало да се изпрати там, дето й бе мястото — в архивата на класираните дела. Но дали бе наистина тъй? И понеже нямаше никакъв друг начин да се отговори на тоя въпрос, решено бе най-сетне Цанев да замине за Мюнхен.
— Имаше и друга възможност — обажда се с обичайната си упоритост Борислав. — Да се чака. Вие сам сте казвали, че понякога най-добрата възможност е да се чака.
— Да, но не и пред празни ясли — възразява шефът. — Чакането все пак трябва да има някакви разумни предели. Какъв е този агент, който половин година не използува своя пост-рестант. И не е ли това достатъчно основание да се мисли, че ако е наистина действуващ агент, той използува за всеки свой информатор различен пост-рестант. И че след като Караджов е в ръцете ни, адресът на „Липс и Ко“ вече никога няма да бъде използуван.
Обсъждахме още известно време въпроса за грешката, тъй като Борислав обича да възразява, а генералът обича споровете, убеден, че тъкмо от тях понякога се ражда добрата идея. Подир което минаваме към предстоящето.
— Вие съвсем задимихте стаята — забелязва шефът два часа по-късно. — Ако ви каже човек да запалите, трябва непременно да видите дъното на пакета.
Сетне ни поглежда замислено, отпърво мене, а после Борислав и като примижава леко със сините си очи, подхвърля:
— Е, кого от двама ви да пратя? Тебе или Борислав?
Никой от двама ни обаче не се хваща на въдицата. Защото този въпрос неведнъж е бил задаван все със същия тон, за да бъде последван от забележката: „Не, няма да стане. Ще трябва още да се полекувате над преписките. Какво да ви правя, като сте белязани.“
И ние се лекуваме. Едно такова лекуване, че ти иде да завиеш от нерви. И когато се случи шефът да запита: „Кого да пратя?“, правим се, че въпросът не се отнася до нас. Нека се пошегува човекът.
Само че днес той сякаш е изгубил вкуса към хумора, защото ненадейно го чувам да казва:
— Предлагам да замине Боев.
Борислав ме поглежда с усмивка, ала с една усмивка, примесена с лека меланхолия. Не само защото той остава, а и защото остава самичък.
— Не подсмърчай — подхвърля му шефът. — Боев пръв се прибра, значи редно е и пръв да замине.
Пръв да замине и пръв да се провали, мисля си на следната заран, додето хладните струи на душа постепенно ме възвръщат от царството на съня, този малък брат на смъртта, към ведрината на новия ден, това скромно поредно възкресение, което рядко сме в състояние да оценим.
Сетне, додето закусвам в ресторанта на хотела, споменът отново ме връща към Белев. Комбинацията с него бе избрана като най-проста и най-удобна. Човек опитен в работата си, той трябваше
Изобщо малшансът, с който бе започнала тая история, продължаваше и налице бяха всички изгледи той да продължи и нататък. Защото това не беше малшанс, а нещо значително по-неприятно: ловкост на ръката. Ръката на Горанов или може би на някой друг, спотаил се зад него.
Тия размисли, лишени от особен практичен смисъл, текат съвсем произволно в главата ми, додето съм зает с две далеч по-практични неща, две от ония неща, които човек в резултат на привичката върши съвсем машинално: обирам с лъжичка белтъка на ровкото яйце и наблюдавам обстановката. В този ранен час ресторантът е почти пуст, ако не смятаме една възрастна немска двойка, решила може би да отпразнува сребърната си сватба сред есенната влага на Леман, и един луничав ръждивокос англичанин, който също като мене е зает с ровкото яйце и който вероятно поради късогледство така се е наклонил над масата, сякаш се готви да изгребе яйцето не с лъжичката, а с клюна, заемащ върху лицето му мястото на нос.
В хола на хотела, дето се озовавам след малко, няма никой освен човека зад гишето и една жена, огласяща помещението със сподавения вой на прахосмукачката. Тротоарът навън е безлюден. Гарираните наблизо коли — празни. Хвърлям бегъл поглед на моята, обаче я отминавам с лека носталгия и продължавам по кея към рю Мон Блан. Вятърът, който ме пресреща, е леден и добре наситен с дребни дъждовни капки, ала има мигове, когато човек трябва да пренебрегне удобството заради хигиената, духовна и физическа.
Подминавам пренебрежително два моста и поемам едва по третия — Пон дьо ла Машин, който има това предимство, че е само пешеходен, а също и достатъчно дълъг, така че лесно можеш да видиш дали са ти окачили опашка, или си свободен за момента от подобно бреме. Опашка липсва, но аз не мога да бъда уверен, че не се касае за измамна видимост и че не съм следен по-издалеч. Затуй, излязъл на рю дю Рон, решавам да посветя няколко минути на витрините, свивам последователно в два пасажа, озовавам се на малък площад, напускам го през тясна уличка и най-сетне поемам по Гранд рю, която също е доста тясна независимо от внушителното си название. Тясна и стръмна, изобщо един усоен улей, водещ към горната част на стария град.
Къщата ми е позната. Посетил я бях преди години, след един друг провал. Оня провал, при който моят учител и приятел Любо бе приключил земните си сметки. Изкачвам се по тъмното стълбите до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам три пъти — едно дълго и две къси.
От вътрешността се раздава обичайният встъпителен тропот, сетне вратата се отваря и на прага застава нисък възрастен мъж по халат, с голяма глава върху тънка птича шия. Домакинът ме поглежда бегло и аз разбирам, че ме е познал. Което не му пречи да запита: