Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
— Какво обичате?
— Господин Георг Рос?
Старецът кима.
— Бих искал да знам тук ли се премести фирмата „Вулкан“?
— Да, от два месеца вече. Заповядайте…
Паролата сега е друга, но човекът е същият. Той така се е мумифицирал от годините, че няма начин да не бъде същият до края на дните си. Минавам през познатия ми мрачен вестибюл и се озовавам в също познатата ми гостна със старинни мебели, чийто стил така и не узнах, и с огромното огледало над камината, потъмняло и зелено като застояла вода.
— Можем да изпием по чашка кафе — предлага любезно домакинът. — Прислужницата ми идва чак в десет.
— Надявам се, че
— Да, същата, жива и здрава. Какво чудно, щом даже аз съм още жив.
— Не виждам причини за обратното.
— Да, наистина: никакви. Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.
— Не е хубаво да се клеветите — възразявам. — Нима безпокойството, което ви причинявам, не говори за нещо смислено?
— Говори за дреболии.
Той маха небрежно с ръка и тръгва за кафето, но аз извиквам подире му:
— Бих искал да знам дали господин Чезаре не е оставил някаква оферта за мене…
— Оставил е — промърморва домакинът. — Само че аз пък съм оставил кафеника на печката.
Усещам как на гърдите ми поолеква и дори ми се струва, че мрачната гостна изведнъж става някак по-светла, сякаш есенното слънце е надзърнало за миг през прозореца.
Едва когато кафето бива донесено, налято в тънките порцеланови чашки и изпито, старецът наново се отправя оттатък и подир продължително тропане и разместване на мебели ми донася мнимата оферта на несъществуващия Чезаре. Разпечатвам плика, прочитам внимателно посланието, сетне за всеки случай наново го прочитам и едва подир туй драсвам клечка, запалвам го и дочаквам пред камината да се превърне в пепел.
Писмото на Белев гласи:
„Лицето, което живее под самоличността на Андрей Горанов, е същото, известно от срещата на Цанев в Мюнхен. До тоя момент не съм успял да го идентифицирам. От самия Горанов няма никаква следа. В същата къща живее и емигрантът Лазар Пенев, работил известно време в радиостанцията «Свободна Европа».
Човекът, представящ се за Горанов, няма контакти с никакви други хора, поне откакто го наблюдавам. Предпазлив, подозрителен, почти не излиза. Ако поддържа някакви връзки, това вероятно става чрез Пенев, който често отива в града.
Съществува известна възможност Пенев да ме е забелязал при моята предишна мисия в Мюнхен. Затова винаги съм се старал да го следя по-отдалече. Вчера обаче той ме видя, когато се движех подире му. Не разбрах дали ме е познал. За всеки случай засега прекъсвам наблюдението над него и оставям за сведение настоящата справка.“
Додето гледам разсеяно как посланието се превръща в пепел, чувам гласа на домакина:
— Мога ли да ви помогна с още нещо?
— Да. С хартия и плик.
Моето писмо е още по-късо:
„Опит за ликвидиране на Б. Намира се в Общинската болница, Лозана. Предлагам да се мине към варианта делта.“
Запечатвам плика по установения способ и го подавам на господин Рос:
— Ще ви бъда много задължен, ако намерите начин още преди обед да се свържете с брата на Чезаре.
— Няма начин — разтваря съкрушено ръце старецът. — Днес не е денят. Денят е утре.
Добре все пак, че денят е утре, а не следващата седмица. Но какво да се прави. Домакинът не е радист, а само една скромна пощенска кутия. Една скромна и вече много стара пощенска кутия, но която все още е полезна, макар да твърди, че няма никакъв смисъл да живее повече.
— Надявам се, че вашите работи не вървят много зле? — запитва съчувствено домакинът.
Той няма никаква представа какви точно са „нашите работи“ и не изпитва никакво любопитство към тях, ала все пак в погледа му се долавя сянка на безпокойство. Безпокойство не за себе си, а за този непознат човек, хлътнал неканен в тоя тих дом, за да получава и връчва писма с неизвестно предназначение.
— Нищо фатално — отвръщам. — Нашите работи рядко вървят като по часовник. Дори и в страната на часовниците.
Сетне му подавам ръка и побързвам да го освободя от присъствието си.
Отново съм сред тоя тесен улей, наречен Гранд рю, но сега за щастие се движа надолу по стръмнината и с гръб към пронизващия вятър.
И тъй, нещата се изясняват, поне що се отнася до снощната катастрофа. Не си разбрал дали те е познал… Е, сега вече го разбра, и то по най-болезнения начин. Болезнен за тебе и пакостен за задачата.
Две години по-рано Белев се занимаваше в Мюнхен с проучването на някои хора, свързани със „Свободна Европа“. Интересуваше го, разбира се, не „Свободна Европа“, а другата страна на монетата — ЦРУ. И очевидно тогава се е сблъсквал с Пенев. И очевидно Пенев го е видял и запомнил.
Естествено, това е чиста случайност — да следиш в пълна анонимност някакъв тип и тъкмо когато не трябва, да се сблъскаш с друг тип, който те познава. Подобна случайност може да връхлети всекиго и в туй отношение Белев няма никаква вина. Вината му е, че не се е държал възможно по-далече от Пенев. Разчитал е прекалено на професионалната си опитност и е тръгнал подире му. И тук на пътя му е изскочила една втора случайност, една вече трагична случайност и Пенев го е забелязал.
И какво като го е забелязал? Пенев навярно също не е вчерашен, така че най-логичното би било да даде вид, че не го е забелязал, да се направи на балама и да се опита да разбере кой точно и с какви намерения го следи. А вместо това само два дни по-късно той извършва покушение над преследвача си.
Съвсем нелепо. Но може би сам Пенев е бил под наблюдение. И може би именно тия, които са наблюдавали Пенев, са решили по свои съображения да премахнат непознатия брояч. И са го направили тутакси, след като са успели да открият дирите му. Което съвсем не е трудно в малък град като Берн и особено когато се касае до човек, дето сам се навира в опасната зона, и по-точно около вилата на Горанов.
Последната версия ми изглежда твърде неприятна, но за щастие и доста невероятна. Инцидентът на шосето не говори в нейна полза. Ако в случая бяха пипали опитни хора, решени да премахнат брояча, то Белев нямаше вече да е жив. Няколко куршума или дори един удар с френски ключ по темето и — свършено.
Мизансценът на злополуката при Лозана подсказва по-друга ситуация. Човекът в стария ситроен навярно е следвал Белев през целия ден с надеждата да издебне една среша или някакво друго действие от страна на Белев. А когато тая надежда се е оказала напразна и когато вече се е смрачило, непознатият е решил да притисне моя приятел и да го подтикне към признания. И с тази цел е препречил пътя му. Само че Белев не е бил наклонен да спре. Изобщо възникнала е тая позната игра, при която всеки от двамата партньори очаква, че другият ще се изплаши и ще отстъпи. А понеже и двамата не са отстъпили, карамболът се е състоял. И вероятно в тоя миг, уплашен от изскочилата зад завоя кола на оня с рошавите бакенбарди, Пенев, или който и да е там, е предпочел да напусне ситроена и да изчезне в мрака, вместо да пише показания.