Тайфуни с нежни имена

Райнов Богомил Николаев

Главната улица, която се нарича ту Крамгасе, ту Марктгасе ту не знам как, изобилствува с исторически забележителности, като се почне с часовниковата кула Цитглоке и се свърши с многобройните старинни чешми, украсени с ренесансова скулптура. Но погледът ми, неизвестно защо, само бегло минава край тия паметници, за да се насочи към други, далеч по-банални неща — няколкото пасажа, извеждащи в странични улици, отделни заведения, съоръжени с двойни входове, както и универсалните магазини — Льоб, Контис, Глобус и други от тоя род, притежаващи освен изобилието на стока и някои добавъчни удобства.

Изследването на тоя род обекти е, разбира се, чисто професионална привичка и аз си казвам, че най-добре би било те никога да

не ми потрябват. Колкото е лесно тук да се изплъзнеш от евентуалния преследвач, толкова е лесно и наново да се сблъскаш с него пет минути по-късно нейде наоколо. Защото в тоя малък град всичко е на две крачки от главната улица.

Всъщност градът съвсем не е чак толкова малък. Той се простира нашироко от двете страни на река Ааре, за която би могло да се каже, че се вие като змия, ако това сравнение не звучеше твърде гадно по адрес на такава бистра синьозелена река. Но далечните тихи квартали с широките улици, жилищните блокове, предприятията и парковете не ме занимават. В известни отношения те са по-неудобни от теснотията на центъра. А центърът е онова място, оградено от Дъгата на Ааре, която тук се сгъва като мишница. Дето са струпани магазините, дето е навалицата и дето всичко се намира на две крачки от главната улица.

Привечер се озовавам при волвото си, гарирано до Беренплац, възсядам го и потеглям обратно към Остринг. Денят е свършил, но скуката продължава. Само че един порядъчен и скучен гражданин като Пиер Лоран няма право на скука. Тя е за артистичните натури, за ония, дето винаги копнеят за нещо различно, за нещо друго, за нещо такова, което… изобщо за хората, които сънуват миражи и гонят вятъра. А едва ли е нужно да отбелязвам, че положителен човек като Пиер Лоран няма нищо общо с подобни субекти. Той се прибира точно в уречения час, гарира волвото точно на определеното място и се заема с точно предвидената за тоя час дейност — приготвянето на вечерята.

Приготвям прочее вечерята, чието основно и почти единствено блюдо се свежда до пържени яйца с шунка, настанявам се пред кухненската маса и методично се заемам с това насъщно занимание — храненето, без да си давам труд да спускам пердето, та всеки желаещ да може да се убеди, че Пиер Лоран като порядъчен човек вече се е прибрал и като порядъчен човек бърза да се нахрани, преди да е почнала телевизионната серия „Черното досие“.

Сетне, както вече се сещате, заниманията ми се преместват в хола, дето дремя известно време, изтегнат в креслото пред малкия екран. Стопанинът се е постарал да придаде на обстановката в хола една скромна елегантност, издържана най-вече в зелени тонове: копринените тапети, кадифените кресла, големият килим, дори абажурите на настолните лампи — всичко е зелено. Зелени са дори и няколко окачени по стените гравюри, представящи пасторални или галантни сцени с малко женска голота и много растителност.

Понякога, след като поредният епизод на „Черното досие“ е отстъпил място на поредния разговор за стопанската криза, напускам хола и лениво се качвам горе в библиотеката. Тук вече завесите са спуснати, понеже съвсем естествено е, когато четеш, да се изолираш от външния свят. Уви, не изпитвам никакво желание да чета, още повече книгите, наредени по рафтовете, имат чисто декоративната функция да придават научен и старинен вид на обстановката с дебелите си кожени подвързии. Това са — доколкото съм ги преглеждал бегло — най-вече всевъзможни латински съчинения, учебници и ръководства по градинарство от миналия век. И понеже нямам намерение да затъвам в ръководствата по градинарство, а завесите, както казах, са спуснати, позволявам си да напусна библиотеката, да проникна в тъмния интериор на спалнята и да отправя поглед през цепката на пердето към насрещната вила.

В тоя час обикновено са осветени само двата широки прозореца на хола, понякога забулени от млечната мъглявина на муселинените завеси,

а понякога съвсем отчетливо разкриващи вътрешността. Обстановката е старомодна и охолна, с изобилие на тежка масивна мебел и крехък порцелан. И сред тая обстановка — един слаб възрастен мъж, към когото дискретно е насочена моята писалка-далекоглед.

Набразденото от ситни бръчки пръстеножълто лице с хлътнали страни има болнав вид. Изобщо Горанов изглежда от тоя тип хора, дето сякаш са готови вече за гроба, но така, както са готови за гроба, могат да живеят още дълги години, додето всичките им близки се преселят на оня свят. Той положително е прехвърлил шейсетте, обаче въпреки белите коси и посърналия изглед едва ли е стигнал до следващата десетица. Морзовите знаци на бръчките по лицето му изразяват някаква неизменна гримаса на отегчение или страдание, сякаш е измъчван от не твърде силен, но непрестанен зъбобол.

Облечен в износен вълнен халат с вишнев цвят, мъжът обикновено чете вестник, излегнат на дивана, или бавно се разхожда, сякаш измерва с крачки дължината на хола. В случай че не чете и не измерва хола, убива времето в игра на карти. Игра срещу един-единствен противник: Пенев.

У Пенев има също нещо анемично и болнаво, но той е още далече от старческата възраст и според вече съобщените ми данни тепърва ще навлезе в четиридесетте. Що се отнася до данните на самото му лице — това дълго и безкръвно лице, — те са доста смътни, тъй че лесно бихте могли да му дадете няколко години повече или няколко години по-малко. Нещо остро има в това удължено лице, в ъглестите чупки на веждите, в изтегления като птича човка нос, в острата брадичка и в острия поглед на малките черни очи. В ъгъла на бледите безкръвни устни неизменно виси цигара. Незапалена цигара. Понякога той я изважда от уста и я захвърля в пепелника, но малко по-късно взема нова и също тъй незапалена я поставя на обичайното място в ъгъла на устните. Вероятно Горанов не позволява да се пуши. Или пък лекарите не позволяват.

Понякога старият вдига рязко глава и поглежда към прозореца, а понякога и Пенев отправя очи натам, сякаш зад тоя тъмен прозорец се таи неизвестното и нежеланото. Сетне играта продължава. Продължава обикновено до единайсет, когато двамата хвърлят картите, а победеният хвърля освен картите и някоя банкнота. Партньорите напускат хола и загасят лампите. Край на спектакъла.

Досаден и празен спектакъл, точно в стила на тоя тих и сънен квартал, отвъд Остринг, дето при нужда бихте могли да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите. И точно в стила на тоя мил и стар Берн, дето улиците опустяват след осем часа и дето едничкото възможно приключение е Бенато да залее костюма ви с милански сос или да прогори ръкава ви с цигара.

* * *

Минали са цели две седмици, когато една заран най-сетне се случва нещо необичайно. На вратата ми се позвънява. Не на задната врата, където доставчиците носят продуктите, а на парадния вход.

Отварям, за да се озова лице срещу лице с млада дама. Не мислете, че се касае за самка от холивудски тип, призвана да вземе акъла на героя. Дамата е без особени отличителни белези, изобщо от тия, дето минават край вас по улицата, без да ги сподирвате с поглед. Среден ръст, строг сив костюм и не твърде интересно лице, отчасти скрито зад големи очила с опушени стъкла.

— Дойдох за квартирата — оповестява прозаично посетителката.

— Каква квартира?

— Тази, дето я давате под наем.

— Няма такава — отвръщам.

— А обявата.

— А, да, обявата… Просто съм забравил да я махна — казвам, като се сещам за малката картичка над градинския вход, която наистина отдавна би трябвало да смъкна.

— Може би все пак знаете нейде наоколо свободно жилище… — продължава да беседва дамата.

— Съжалявам, но не знам. Имаше едно в съседната сграда, но то също е вече заето.