Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Разбира се, аз не мога да знам какво точно е станало и съвсем не си въобразявам, че още преди да съм стигнал до рю дьо Рон, вече ще налучкам истината. Имам достатъчно свободно време за анализи и догадки — чак додето вариантът делта влезе в действие. Ако изобщо влезе в действие. И единственото, което знам със сигурност, то е, че наистина сме пъхнали ръка в дупката на змията. Защото, ако господин Лъжегоранов или господин Пенев си прекарваха времето само в редене на пасианси, Белев нямаше да стане жертва на автомобилна злополука. Крайните мерки дори и в света на шпионите се предприемат само в краен случай.
Излизам най-сетне от рю дьо Рон и хлътвам
— Момент…
И малко по-късно:
— Кой се обажда?
Това е обаче вече друг глас и той ми е познат с лекия си полицейски акцент.
— Един негов приятел: мьосю Робер.
— Искате да го видите? Възможно е.
— Благодаря ви. Само че в момента съм възпрепятствуван. Затова…
— Ако сте възпрепяствуван, боя се, че по-късно изобщо няма да ви се отдаде възможност да го видите. Положението му е крайно тежко…
Напускам кабината си и се отправям към Пан дьо ла Машин, като се опитвам да преценя дали се касае до съвсем груба уловка, или до наистина скръбна новина. Професионално погледнато, би казал Любо, това в момента не се отнася до задачата ти. Професионално погледнато, брат ми, задачата ти е да бъдеш възможно по-далеч от Лозана и от Общинската болница.
Прекосявам моста и поемам по крайбрежната, този път в обратна посока и подтикван нетърпеливо от вятъра. Не е нужно да ме подтикваш, казвам му, и без тебе си знам работата. Оправям сметката си в хотела, намествам се зад волана на волвото и потеглям.
Един час по-късно гарирам колата в малка уличка на Лозана, купувам си от една будка плана на града и правя съответните издирвания. Сетне поемам пеша из улиците, които в по-голямата си част напомнят на женевската Гранд рю, ако не по теснотията, то поне по стръмния си наклон.
Минавам край фасадата на Общинската болница по насрещния тротоар с нехайните крачки на отегчен от безделие турист. Погледът ми лениво обхожда двата реда прозорци. Нищо.
Професионално погледнато, брат ми, ти вършиш глупости, мисля си. Подир което решавам да повторя глупостта, само че този път от обратната страна на сградата. Съответната улица е пуста, ако не смятаме група деца, връщащи се от училище. Дворът на болницата е ограден с желязна решетка и жив плет. Погледът ми без усилие прескача тия препятствия и се насочва към прозорците на зданието. И ето че на втория етаж, третия прозорец отляво, виждам интересен детайл: една омотана с бинт глава, чиито свободни от опаковка части, по-точно примигващите под рунтавите вежди очи и обемистият нос, са ми доста познати.
Сиромахът кой знае от колко време вече виси на тоя прозорец, за да даде знак, че е жив. В случай че изобщо някой се нуждае от подобен знак. Той машинално вдига ръка, готов да подскаже, че ме е познал, но тутакси я отпуска. Аз също навреме успявам да обуздая жеста си и бъркам в джоба, сякаш търся цигари.
Сетне с крачките на скучаещ турист отминавам нататък.
ВТОРА ГЛАВА
Ако съдбата ви е отредила да живеете в Берн и ако желаете да успокоите нервите си или добавъчно да ги разстроите, трудно бихте могли да намерите по-подходящо място за целта от квартала на вилите отвъд Остринг.
Вилите, нижещи се край асфалтираните алеи, са доста различни по размери и външен вид в зависимост от материалното състояние на обитателите
Това е култът към малкия частен оазис на личното благополучие, поривът към изолация от шума и неврастенията на съвременния бит, атавистичният стремеж към възвръщане в лоното на природата, ала вече облагородена и грижливо подстригана от ножиците на градинаря.
По алеите почти не се срещат минувачи и в някои часове на деня кварталът изглежда съвсем мъртъв, макар че всъщност продължава да следва живота си по неписано, но строго разписание. Децата отиват на училище и се завръщат, родителите слизат с колите си в града и се прибират, камионетките на търговските фирми в строго определени часове разнасят продуктите си от къща на къща. Обаче кварталът е тъй обширен и тъй слабо населен, че това движение почти не се забелязва, затулено от тъмните сенки на боровете и от гъсталака на вечнозелените храсти.
Вилата, наета за мене от моя съдружник Джовани Бенато, е тъкмо от средната категория, която най-добре подхожда за един търговец от средна величина. Хол с неголяма холна стая, а на горния етаж библиотека и спалня, без да се броят кухненските и тоалетните помещения — такъв е моят малък замък, разположен сред една занемарена градина с дузина ябълкови дървета.
Съсед от едната страна ми е някакъв възрастен рентиер, който живее със съпругата си на долния етаж, докато горния дава под наем, за да си закръгли доходите. Отпърво дори съществуваше мнение да наема именно този етаж, но додето се колебаехме, той бе нает от някаква немкиня. И по-добре.
Защото сега съсед от другата ми страна е Горанов. Такова пряко съседство, естествено, крие известни неудобства. То привлича погледа върху тебе, а ако този поглед е прекалено недоверчив, предизвиква и съответни наблюдения или дискретни проверки. Затуй налага се за дълго време да се пазя от всякакви постъпки, които биха събудили и най-малкото подозрение. Налага се да живея тъй, че хората наоколо да свикнат с мене, като с един безинтересен и съвсем безобиден съсед.
За сметка на това неудобство близостта с Горанов ми дава такива предимства при наблюдението, каквито квартирата на рентиера въпреки високия наем не може да ми осигури. Между моята вила и тая на Горанов има не повече от дванайсет метра, а оградата, която ни разделя, е твърде ниска, за да играе роля на препятствие. При съответна апаратура бих могъл спокойно да следя всичко, което става насреща. Само че в моето положение наличието на подобна апаратура е равносилно на глупост. Би трябвало да съм прекален оптимист, за да не допускам, че при дадени обстоятелства и в дадено време частният ми замък ще бъде посещаван и грижливо оглеждан в мое отсъствие.
Далеч съм от намерението да твърдя, че действувам с голи ръце и не използувам никаква техника. При нашата професия и в нашия век на бурен прогрес това би било все едно като да тръгнеш на лов за слонове, въоръжен с ластик. Дали от наивност, или от лицемерие, но хиляди хора вдигнаха олелия до небето за някакъв си Уотъргейт, като че ли практиката на подслушването до тоя миг им е била неизвестна. Аз обаче нямам никакво право на наивност или на прекалена гнусливост. Не ми е разрешено също и да се обиждам, да протестирам, а още по-малко — да се провалям.