Убийството на улица „Чехов“

Гуляшки Андрей

— Не зная какво си спомняте! — казах аз. — Когато пие пристигнахме тук, външната врата на кухнята, тази врата, която води за стълбището, беше отключена.

— Сигурно професорът я е отключил! — каза твърдо Дора. — Само той има ключ от тази врата и навярно той я е отключил!

— Искам да ви уведомя — рекох, — че засега не сме открили никакъв ключ от кухнята — нито в дрехите на професора, нито където и да било!

— Ключът е малка вещ — каза Дора, — ако го е захвърлил някъде, трудно може да се открие!

— Да, разбира

се, ключът е малка вещ! — съгласих се аз. — Ако професорът го е захвърлил някъде — трудно ще се открие. — И след като помълчах малко, рекох: — А вие бихте ли ми обяснили за какъв дявол е било необходимо на професора да отключва черния вход на апартамента: боклук ли да изнася или да внася една стока?

Ах, ах, върху порцелановото личице отново премина сянка на още по-загадъчна тревога.

— Кажете — рекох, — за какво му е притрябвало на професора да отваря черния вход? Човек на неговото положение и с неговото крехко здраве нито изнася боклук, нито носи и внася сам в къщата си чували с картофи или лук.

— Не зная! — повдигна тя рамене и отново се загледа безсмислено над главата ми.

Инспекторът Манчев преднамерено се прокашля. Какво си мислеше тоя човек, че аз не чувствувах пропуканата защита на свидетелката, та трябваше да ме подсеща? Кипна ми келят и му извиках:

— Манчев, ако си болен, изтичай до аптеката да глътнеш един аспирин!

Той не ми отговори, а доста безочливо се ухили.

— Да приключим! — рекох на Дора Басмаджиева. — Вие твърдите, че след като сте дошли в апартамента, не сте излизали никъде до пет часа следобед, когато сте си отишли. През това време никой не е идвал в апартамента и с външно лице не сте разговаряли.

— Освен по телефона! — обади се тя с неуверен и притихнал глас.

— Добре, освен по телефона! — съгласих се аз.

Наредих на сержант Наум да донесе протокола и тя го подписа.

След като го подписа, аз й рекох:

— Моля, вървете пред сержанта и останете в насрещната стая, докато отново ви извикам. И не правете, моля, никакъв опит да напускате апартамента без мое разрешение! — Изрекох тия думи с надлежния за такива случаи служебен тон. — А ти, сержанте, доведи портиерката! — наредих на Наум.

— Ще се оплача на началника ви, че ми губите напразно времето! — каза тя, като заситни грациозно към вратата.

Преди да се извърне към вратата, аз я погледнах в лицето. Направи ми следното впечатление. Когато влезе, очите й бяха небесносини. Сега, след разпита, бяха станали сиво-синкави, отровни на цвят.

Непоправимият Манчев рече по неин адрес:

— И на господ да се оплачеш — все едно, и той няма да ти помогне! Според моя милост — извърна се той към мен — тази мила персона е вътре и с двете си деликатни крачета!

— Глупости! — каза мрачно Данчев.

— Защо да са глупости? — засегна се Манчев.

— Защото — рече Данчев — лесно е да предположиш, че някой е „вътре“ в играта,

но е мъчно да го докажеш. А в нашата работа главно са доказателствата, а предположенията — това е литература.

Щях да му кажа две хубави думи, по се сдържах. Гледай го ти! Ами че ние пали сме затова — да събираме доказателства срещу престъпниците, нали затова сме на служба и за това ни плащат!

Загледах се навън. Снегът беше престанал да се сипе. Настанал беше един ден, ама какъв ден! Приличаше на Дорините очи — като че ли и той беше вапцан с мръсна сиво-синкава боя.

Сержантът Наум въведе леля Мара.

Леля Мара гледаше намусено, но аз я поканих да седне с нарочна галантност и лицето й веднага се разведри. Колко им трябва на такива, за да ги сграбчиш за сърцето!

— В тези работи ти ще си ни първият помощник — рекох аз. — Затова ще те молим да си спомниш някои неща.

— Думайте! — рече отзивчиво леля Мара.

— В колко часа пристигна вчера заранта икономката?

— В осем и половина.

— До обяд излиза ли някъде?

— Тя не излиза никъде, но при нея се яви доктор Беровски.

— Ха! — рекох аз.

— Ха! — повтори възклицанието ми инспекторът Манчев.

Данчев проточи шия и лицето му за пръв път се оживи.

— И как стана това, лельо Маро? — попитах аз. — В колко часа се яви доктор Беровски при икономката Дора Басмаджиева?

— А че беше някъде около десет часа предобед! — каза леля Мара.

— И колко време стоя при нея?

— Този път работата стана другояче! — поклати глава леля Мара. — Той изобщо не се качи горе. Той си стоя в таксито.

— А шофьорът ли се качи горе? — изкикоти се инспекторът Манчев.

— Тя слезе доле, като носеше с две ръце нещо тежко, завито в бохча. Шофьорът излезе от таксито и взе това нещо, натъкми го на седалката, до него си.

— А доктор Беровски? — попитах аз.

— Той си остана вътре, в таксито, на задната седалка.

Ето че играта се заплете и на мене като че ли започна да ми се вие свят. И понеже продължавах да мълча, към леля Мара се обърна инспекторът Данчев:

— Кажете, моля — рече той, — как познахте, че седящият в таксито човек, и то на задната седалка, е бил именно доктор Беровски? Той отвори ли вратата на таксито, размени ли с Дора Басмаджиева някоя и друга дума?

— Нито отвори вратата, другарю, нито обели дума. Той си седеше на мястото и си кротуваше.

— Е, добре, а как го познахте, по какво познахте, че е доктор Беровски?

— Този марок аз ще позная сред хиляди други мароци! — рече леля Мара. — Със затворени очи ще го набарам него! Една жена, която отбира малко от мъже, веднага усеща тази порода мароци!

— Все пак! — рекох аз, като се посъвзех. — Нас ни трябват веществени доказателства, лельо Маро, а не чувства!

Леля Мара ме изгледа доста снизходително, поклати неодобрително глава и разпери ръце.