Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Не искам — вика — да ме замесват в разни каши, затова съобщавам ви: тоя англичанин ми се изтърси съвсем ненадейно, за да ми предадел много поздрави от Мишо, искам да кажа от Михаил Милев…
— Кой е този Михаил Милев? — запитва служебното лице.
— Ами онзи, студентът, дето избяга на Запад преди десет години и повече…
— А после?
— Студентът ли? Де да го знам.
— Не студентът. Англичанинът.
— Нищо. Изгоних го незабавно. Не искам да ме забъркват в разни каши.
Той, разбира се, е съвсем прав, като не иска да го забъркват в разни каши, но даже не си дава сметка колко би ни облекчил,
Следващият адрес, записан в бележника на Райт, се оказва адресът на някой си Станчев. Ала Станчев също не проявява особено гостоприемство:
— Каза, че идвал от страна на Михаил Милев и ми носел много поздрави…
— Друго?
— И аз това го запитах: „Друго?“. А той вика: „Нужни са ми — вика — някои дребни сведения…“ А пък аз му викам: „За сведенията — викам — си има специална служба: Гара-справки.“ И му посочих вратата.
И на този няма начин да му възразиш, въпреки че също малко е избързал. Но какво да се прави: хората не искат да ги забъркват в каши. А междувременно Райт е съобщил в хотела, че подир два дни заминава. И дори по-рано да е правил нейде другаде подобни посещения, ние сме ги пропуснали. И единственият материал, над който можем да умуваме, са въпросните две срещи. Така че умуваме известно време над тях, додето генералът най-сетне обобщава:
— Качвайте се с Борислав в самолета и заминавайте за Лондон.
Което и правим. С необходимите предпазни мерки, разбира се. И изобщо така, че да не се набием в очите на Райт още по време на полета. Веднаж стигнали до местоназначението, ние сподирваме англичанина с таксита, което съвсем не е лесно в този град, където ако наредиш на шофьора да кара по-бързо или по-бавно, той само те поглежда с чувство на непоколебимо превъзходство, за да ти внуши, че достатъчно си разбира от работата, за да има нужда от съвети. Сподирваме го чак до жилището — едно хотелче, сбутано сред лабиринта на Сохо.
Движението ни се осъществява по предварителна инструкция, и по-точно според схемата: вторият върви след първия, а третият — след втория. Ролята на третия, която е и най-безопасната, е възложена на мене. Задачата ми е да държа под око Борислав и да следя издалече как околната среда — в Сохо тя е доста замърсена — реагира на неговата поява и на неговите действия. Изобщо той е значително по на течение от мене, защото когато наблюдаваш изкъсо някого, нищо чудно и сам да се окажеш под нежелано наблюдение.
В началото Борислав работи като опитен професионалист, така че никой не усеща присъствието му, макар че теренът за маневриране е пределно тесен. Движенията на Джо Райт всеки ден и през целия ден са ограничени върху територията на малка улица, недалеч от хотела му. Тук е кафенето, дето кисне, тук е ресторантът, дето се храни, тук е сградата, дето изчезва за дълги часове и която изглежда е работното му място. Едно доста монотонно делнично разписание и доста оскъдно като източник на информация.
Същата тая малка улица се оказва и сцената, върху която в момента протича жизнената драма на емигранта Михаил Милев, с когото Райт още първия ден се среща в кафенето и когото Борислав тутакси разпознава въз основа на проучения вече снимков материал. Но Милев сам по себе си не е забележителна личност и да го наблюдаваш как си пие бирата или как се храни в ресторанта на италианеца не е бог знае колко увлекателно занимание. Избягал още като студент на Запад при едно групово пътуване по Дунава, Милев отпърво се подвизава в емигрантските кръгове във Виена, сетне — в Мюнхен, после — в Париж, докато най-накрая цъфва и в Лондон. Чергарският му живот вероятно се дължи на обстоятелството, че се е оказал твърде посредствен дори за невзискателните среди на предателите и напразно се опитва да намери някакво приложение на бездарието си.
Съвсем оскъдни са и контактите на Райт и Милев с околната среда, контакти с няколко индивида от двата пола, чийто бит също е ограничен върху тясната територия на този квартал.
С една дума: нищо. От какъв род е търговията на англичанина, ако съществува такава; какви са сегашните функции на българина; какъв е характерът на отношенията между двамата — нищо.
Така че подир една седмица напразно висене из кафенетата, ъглите и жилищните входове на Сохо, решаваме да променим тактиката. Борислав изоставя предпазливите похвати на професионалиста и възприема глупавото поведение на самонадеяния дебютант. Вмъква се подир Райт в една дупка за стриптийз, но едва платил входната такса, трябва да установи, че англичанинът междувременно отново се отправя към улицата. Хлътва в двуетажната сграда, дето Райт всекидневно прекарва по няколко часа, обаче се сблъсква с някаква грамада от мускули, която го уведомява, че тук няма никакво учреждение, че това е частен дом и го изблъсква на тротоара. Присламчва се в кафенето и ресторанта близо до масата на англичанина или на българина, за да слухти. Изобщо, пъха си носа навсякъде с ловкостта и грацията на слон в стъкларски магазин, додето една вечер най-сетне установявам, че е успял ако не друго, то поне да привлече вниманието. През целия път от Пикадили съркъс до хотела Борислав е неотстъпно следен от някакъв подозрителен тип.
— Тази вечер беше под наблюдение — съобщавам му посредством домашната ни радиовръзка.
— Най-сетне.
Да, най-сетне. Само че още на следната заран, в хотела нахлуват неканени гости и започват да блъскат вратата:
— Отворете! Полиция!
А три часа по-късно във влака за Дувър един непознат мъж в черен шлифер изпробва пистолета си в гърдите на Борислав.
— Наблюденията свидетелствуват, че Райт съвсем не се занимава с нормална делова дейност, а с нещо друго — обобщава генералът. — И ако е имало някакви съмнения по този въпрос, те са съвсем категорично разсеяни от двата опита за покушение върху Борислав. Ясно е, че сте се опитали да надникнете в една област, където надничането се е оказало строго запретено. И това е ползата от експеримента ви. Макар че, Бориславе, ние съвсем не ви изпращаме оттатък, за да служите като мишени на тоя или оня…
Ние с приятеля ми седим в двете кожени тъмнозелени кресла под листата на тъмнозеления канцеларски фикус и се опитваме да си придадем израза на безмълвно разкаяние. Що се отнася до фикуса, той на времето беше един ей-тоничък нищо и никакъв стрък с няколко листенца, а сега отдавна е надхвърлил височината на помещението и притеснен от гипсовия таван е продължил да расте хоризонтално по посока на насрещната стена. Изобщо, достатъчен материал за невесели размисли на тема „Как минава времето“.