Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Тя вече стана.
— А сега, след като стана, какво?
Вдигам нехайно рамене.
— И все пак вие сте мислили за някакъв възможен изход?
— При тия болки в главата нямах особена възможност да се съсредоточа.
— И все пак? — настоява стопанинът, като ме поглежда с хладните си сини очички.
— Предполагам, че в края на краищата ще потърся в телефонния указател съответния адрес и ще позвъня на вратата на посолството.
— Да, това е един изход — съгласява се червенокосият. — В случай че не ви изритат…
— Защо ще ме изритат?
— Но кой сте всъщност вие, та да не ви изритат? Ако аз бях на мястото на вашите дипломати, без друго бих ви изритал. Един човек без самоличност…
— Самоличността може да се докаже.
— Ако някой изобщо си даде труда да се занимава с вас. И какво, като се докаже? Тогава пък на дневен ред ще излезе вината ви: отлъчването… оставането…
— Напълно прав сте — въздъхвам. — За жалост нямам друг изход. Мислех да си намеря някаква работа и да дочакам връщането на парахода. Обаче както разбирам, тук съвсем не е лесно да се намери работа, пък и аз, искрено казано, не изпитвам никакво желание да ставам метач…
— Дори и да изпитвахте желание, нямаше да ви се отдаде подобна възможност. Местата на метачите също са заети.
— Ето, виждате ли… — произнасям унило.
Подир което, за да си възвърна поне отчасти присъствието на духа, паля нова цигара. Домакинът мълчи, като разделя вниманието си между върха на вече доста окъсялата пура и изгледа на добре обработената ми физиономия. Въпреки пламенната външност на аленото си лице, той изглежда съвсем не е пламенен по характер. Изразът му по-скоро излъчва спокойствие, колебаещо се между добродушна сънливост и добродушна прямота. И така, както се е разположил небрежно в креслото, с традиционната си британска делова униформа от черно сако и панталон на сиво-черно райе и както ме съзерцава замислено, той наистина има вид на един отзивчив добряк, загрижен за съдбата на ближния.
— Всъщност, мисля, че бих могъл да ви предложа нещо — обажда се стопанинът по някое време.
— Това би било връх на великодушието — признавам. — След като вече ме спасихте веднаж…
— Имам тук съвсем наблизо три заведения — продължава мъжът, сякаш разсъждава гласно. — Естествено, не смятам да ви назнача за бияч… какъв бияч, когато не вие биете, а вас ви бият… За келнер също не ставате. Келнерските места у нас по правило са предвидени за другия секс: голи дамски бедра и високи бюстове, изобщо неща, с които вие, доколкото мога да вярвам на очите си, не разполагате…
Той замълчава и аз също мълча, тъй като не намирам за уместно да му противореча, особено по последната точка.
— Остава едно портиерско място. Заплата на първо време, разбира се, не мога да ви обещая. Но ще ви предоставя квартирата, с която през последните три дни навярно сте свикнали, ще имате безплатна храна, служебна униформа, а може би и малко дребни пари, в случай че знаете как да предразположите клиентелата към бакшиш.
Изслушвам го търпеливо, ала продължавам да мълча и да пуша, додето той сам не ме подканя:
— Е, какво ще кажете?
— Трогнат съм от великодушието ви. Обаче смятам, че все пак ще предпочета риска да се озова в посолството.
Той ми хвърля изненадан поглед и запитва, без впрочем да губи спокойствието си:
— Но всъщност вие какво си въобразявате?
— Абсолютно нищо — бързам да го уверя. — Не искам да ви занимавам с интимни подробности, обаче ако нещо не ми достига, то е тъкмо въображението.
— И какво очаквате да ви предложа? Директорското място? Или моето собствено?
— Не съм дотам претенциозен. Но не мисля да ставам и портиер, ако не за друго, то поне за да не скандализирам духа на покойната си майка.
— Вие вероятно смятате, че домакинската ви длъжност стои неизмеримо по-горе от портиерската?
— Именно. И макар това да са пак интимни подробности, ще си позволя да ви кажа, че не съм получил диплома на висшист и не съм усвоил два-три езика, за да ставам портиер на когото и да било, та дори и на вас, въпреки цялата благодарност, която ви дължа.
— Оставете лицемерието — промърморва все тъй спокойно мъжът. — Казах вече, че не съм алчен за благодарности. Обаче вашето самочувствие наистина далече превишава ранга ви.
— Вие отново ме тласкате по пътя на интимната изповед. И по-точно към пояснението, че ако съм станал домакин на параход, то е само защото един домакин при съответна дарба може да реализира неизмеримо по-високи доходи, отколкото да речем някой професор или даже директор на кабаре.
— Разбирам, приятелю, разбирам — кима стопанинът. — И искрено казано, още щом ви видях, ми стана ясно, че ако не сте особено сръчен в боя, вероятно не сте лишен от някои други дарби. За жалост, не съм в състояние да ви предложа място за доходни кражби. Не че не желая, но просто при мене такива места няма.
И понеже мълча апатично, сякаш изобщо не съм го чул, той подхвърля добродушно подир някое време:
— Надявам се, че не ви опечалих?
— Съвсем не. Обаче предполагам, и вие не сте опечален от отказа ми. При тая безработица портиерското ви място едва ли ще остане вакантно.
— Познахте. И ако нещо ме безпокои, това е само собствената ви участ.
Логично би било да запитам откога и защо бедната ми персона е заела такова видно място между житейските му грижи, ала подобен въпрос ми се струва в момента нескромен. Затуй се задоволявам да кажа:
— Собствената ми участ ще се реши в посолството.
— Да, наистина — произнася рижият, сякаш едва сега си спомня за варианта с посолството. — Трябва обаче да ви кажа, че докато стигнете дотам, ви предстои доста път…
— Вие знаете адреса?
— Приблизително. Но това не е важно. По-важното е, че по тоя дълъг път от моята кантора до вашето посолство твърде много неща могат да се случат на един човек, лишен дори от паспорт…
— И все пак смятам да поема риска — избъбрям.
Той лениво се вдига от креслото и прави няколко крачки към бюрото.