Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Всяка заран в десет часа можете да ме намерите тук — уточнява накрая служителят на Скотланд ярд. — А при спешен случай ще ме търсите на този телефон. Не го взимайте. Само го запомнете!
И след като потвърждавам, че съм го запомнил, нарежда:
— А сега излезте сам. Аз ще остана.
Предполагам, че остава, за да изпие и моя чай.
Едва съм свърнал в Дрейк-стрийт и наскачам на Том. От известна тактичност обаче Том се прави на три и половина. Обръща ми гръб и се заема да изследва хранителните продукти, изложени върху
— Връщайте се! — заповядва ми Ал.
— Никой не ви е викал! — уточнява Боб.
— Трябва да видя Дрейк — заявявам.
— Връщайте се! — повтаря Ал.
— Никой не ви е викал! — приглася му Боб.
Налага се да употребя доста усилия, додето ги убедя, че не аз, а те ще си изпатят, ако не съобщят тутакси на шефа, че го търся по бърза работа. Най-сетне, като ми хвърля един последен враждебен поглед, по-малката горила се заклаща нагоре по стълбата. Две минути по-късно чувам и рева на горилата:
— Качвайте се!
Оказва се, че Дрейк не е сам. До бюрото му е застанал строен мъж, отиващ към четирийсетте, когото вече бегло познавам от лични впечатления и значително по-обстойно от фотодокументите в Центъра. Това е гостувалият у нас любител на ски-спорта Джо Райт. Другият посетител — значително по-млад и от женски пол — се е разположил в грациозна поза на дивана.
— А, вие сте още жив! — възклицава радушно шефът, щом влизам в кабинета. — И с вече възродена физиономия!
Той прави жест към едно кресло в смисъл „сядайте“ и добавя:
— Бях ви кръстил вече Питър, но струва ми се по точно ще бъде да ви наречем Феникс. Вие просто като феникс възкръсвате от собствената си пепел!
Подир тия топли думи Дрейк тутакси забравя за присъствието ми и потъва в прегледа на документите, които вероятно Райт му е донесъл. Тоя Райт би могъл да бъде наречен красив мъж, ако тъкмо мъжкото в него не изглеждаше малко дефицитно. Не искам да кажа нищо специално, още повече привидностите нерядко лъжат, но хубостта му е наистина доста женствена поради бялата кожа или големите тъмни очи или дългите черни коси. Изобщо едно почти нежно лице, особено ако прескочим тънките устни, в чиито гънки има нещо болезнено, да не кажа жестоко.
Костюмът на Райт е безупречен и точно същият, с който ми се е мяркал досега в ресторанта на италианеца или в насрещното кафене. Този тип винаги е облечен с подчертана строгост, сякаш се готви да върви на погребение или току-що се е върнал оттам: черни дрехи, черна вратовръзка, черни обувки и дори, ако се не лъжа, черни чорапи.
Наблюдавам известно време хубавеца с риск да обидя разположената на дивана хубавица и възползуван от обстоятелството, че в момента цялото му внимание е съсредоточено върху реакциите на шефа.
— Това какво е? — мърмори Дрейк, като сочи нещо с късите си пълни пръсти.
— Възнаграждението за нашия човек… — обяснява сервилно Райт.
— Че кой му е определял такова възнаграждение?
— Ами този път не е съгласен за по-малко… Два тона пратки от Дания са задържани в митницата… Наложило се е да плати по-солидно, за да ги освободи…
— И ти му вярваш? — изръмжава шефът. — Че той нарочно е скроил тоя провал в митницата, за да ни оскубе по-здраво.
— Като сме му в ръцете…
— Ще видим кой на кого е в ръцете — промърморва Дрейк и минава нататък.
Аз на свой ред минавам нататък, в смисъл че отмествам очи от бюрото към дивана между двата прозореца. Пътем казано, двата прозореца в тоя кабинет са винаги плътно затулени от кадифените маслинено-зелени завеси и помещението е осветено от златистата светлина на два кристални полилея. Хубавицата, разположена в грациозна поза на дивана, е облечена като естрадна певица, от тия, слънчасалите — яркочервен ансамбъл от туника и панталони, широки като поли, всичко това поръсено за още по-голям ефект с някакъв златен прах и гарнирано със златни ширити. Що се отнася до физиката и по-точно до лицето, което единствено е налице — тъй като всичко останало е скрито зад пурпура и златните песъчинки, то е наистина ослепително, почти като козметична реклама или като киноплакат от епохата на божествената Гарбо.
Нямам представа какви са точно функциите на дамата в предприятието на Дрейк, но тя ми прилича на една от тия, луксозните пантери, дето показват в ревютата последните модели на висшата мода, освен ако не смъкват същите тия модели пред очите на кабаретната публика. С две думи, едно от тия грациозни същества, в които всичко е фалш, като се почне от безмълвния език на очите и се свърши с красноречивите жестове на ръцете. И нищо чудно, че когато, прибрала се в къщи, дамата окачва в гардероба алената туника, тя може би поставя на закачалката и грацията си и дори си казва: „Уф, писна ми от грация“, и възприема обичайното си държане на перачка. Допускам даже, че прави същото и с недостъпния си вид, защото жените, които са били или все още са крайно достъпни, нерядко си въобразяват, че една фасада на непроницаемост ще повиши добавъчно цената им.
Разбира се, не е изключено и другото, а именно че прекалено строгата ми оценка е резултат на накърнено самолюбие. Алената красавица наистина се държи тъй, сякаш изобщо не забелязва присъствието ми, като за сметка на това с подчертано любопитство съзерцава папиросата си, кацнала на края на дълго цигаре, а понякога удостоява с внимание и върха на червената си обувка — тая на преметнатия крак, тъй като другата е дълбоко скрита в диплите на копринения крачол.
— Разходите растат, приходите намаляват… — чувам откъм бюрото полугласното ръмжене на шефа.
Това е вероятно заключителният акорд на беседата, понеже Дрейк бърка във вътрешния си джоб и изважда чековата книжка. После надрасква с обиграна ръка словом и цифром, завърта подписа и като подава чека на Райт, прави още една бележка, макар и вече от интимен характер:
— Вие пак сте излели шишето одеколон върху костюма си, драги…
— Това е съвсем дискретен парфюм, мистър… — оправдава се хубавецът. — И доста реномиран…
— Не знам колко е реномиран, обаче винаги когато приближите до бюрото ми, изпитвам нужда от газова маска — промърморва кисело шефът.