Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

Явно е, че наближава моят ред. Ала преди да е дошъл моят ред, идва редът на подвижния бар.

— Вашите разсъждения съвсем ми пресушиха мозъка — забелязва Дрейк, като се вдига от стола зад бюрото. — Да не говорим за гърлото.

При тия думи той навярно е натиснал невидимия звънец, защото малко по-късно Ал влиза с подобаващата за случая тържественост, като тика пред себе си количка с бутилки и чаши.

В обширното помещение, осветено от кристалните полилеи и изолирано от външния свят с кадифените завеси, настъпва известно

разбъркване, тъй като гостите използуват случая не само да си разквасят устните, но и да си пораздвижат крайниците. Разбъркването обаче не трае дълго. Шефът взима чашата в ръка и отново се настанява зад бюрото, което принуждава и останалите да се върнат в креслата си.

— Е, Питър, успяхте ли да проследите добре нишката? — обръща се най-сетне към мене Дрейк.

— Помъчих се.

— И какво е впечатлението ви?

— Трудно е да се каже с две думи, мистър.

— Защо с две думи? Кажете го с двеста думи. Направете ни подробен анализ. Вие познавате тая страна, не аз!

— Само че не познавам стоката…

— Стоката е стока. Какво има да я познавате?

— Лично мене стоката не ме интересува — пояснявам. — Обаче когато става дума за контрабанда, теглото и обемът не са въпрос на подробности.

— Смятайте, че имаме интерес да прехвърлим по-голямо тегло и по-сериозен обем. Например един тон холандско сирене. Пък ако това е много, ще ни кажете, че е много.

И понеже мълча, погълнат от съображенията си, Дрейк добавя:

— Нали чухте проекта на Майк? Сега аз пък искам да чуя мнението ви по тоя проект.

— Проектът е интересен — отвръщам. — Искам да кажа, че може би става за роман. Но това е единственото, за което става.

— С други думи, вятър и мъгла? — изръмжава шефът.

— Грубо казано, да.

— А защо? Говорете де! И без големи фрази! Искам анализ, не фрази.

— Първо, въпросът за границата. Не знам кога мистър Майк е виждал границата за последен път и виждал ли я е изобщо, освен от влака, обаче положението там от много и много години съвсем не е такова, че да дава възможност за контрабандни лудории.

— Това е все пак доста дълга граница — подхвърля Дрейк. — Не допускате ли, че тук-там могат да се намерят и по-удобни места?

— Удобните места са и най-добре охранявани, понеже граничарите още преди нас са разбрали, че са удобни. Не знам изобщо представяте ли си какво е там положението…

— А вие представяте ли си го? — прекъсва ме Милев. — Или просто импровизирате?

— Не е нужно да си го представям. Аз го знам. И ако седна да ви описвам различните гранични зони, сигналните инсталации и всички най-прецизни методи на охрана, сами ще разберете, че всички тия проекти на мистър Майк са чиста фантастика…

— Казах, че смятам за най-уместно трафикът да се извърши по въздуха, а не през вашите инсталации — напомня Милев.

— Вие мълчете — срязва го Дрейк, без впрочем да повишава тон. — Ще говорите, когато ви питат.

— По въздуха това е вече друго — признавам. — Искам да кажа, друг роман… обаче не по-малко фантастичен. Вече споменах, че съществуват зони, в които тъй или иначе би следвало да се проникне. Само че няма кой да ви допусне там. И населението е не по-малко нащрек от граничарите. Естествено, ако това „по въздуха“, за което споменава мистър Майк, означава да се прелети цялата територия, тогава работата е друга. Тогава вече ще трябва да видим как стои въпросът с военно-въздушните сили на страната.

— Според вас значи няма никакво възможно решение? — запитва Дрейк.

— Такова нещо не съм казал, мистър. Казвам само, че решението, което обсъждаме в момента, е съвсем фантастично.

— Не отбягвайте въпроса ми, Питър! — изръмжава шефът.

— Не го отбягвам. Просто в момента не съм готов за отговора.

— Добре — отвръща Дрейк. — Нещо друго да добавите?

— Нищо, освен че на втората граница ни очакват същите трудности. И всички тия гранични празненства съвсем не изглеждат весели от гледна точка на контрабандата.

— Ако смятате да възразявате, сега е моментът, Майк! — промърморва домакинът.

— Какво да възразявам? — произнася Милев, вече овладял се. — Това са приказки.

— Проверими — уточнявам. — И всеки човек, запознат с граничните порядки в България, би могъл да ги потвърди.

— Това са приказки — повтаря Милев. — Аз вече казах с какво се нагърбвам. А щом се нагърбвам…

— Други мнения? — запитва шефът. — Райт?

Хубавецът прокарва дългите си пръсти в още по-дългите коси и забелязва:

— Струва ми се, че сме заставени да избираме между едни голи уверения и други голи уверения. А туй съвсем не е лесно.

— Одеве вие говорехте не за уверения, а за дадености — напомня Дрейк.

— Имах предвид връзките на Майк чрез Мюнхен, а не положението на границата.

— Ларкин?

Ларкин мълчи, сякаш не е чул името си. И трябва отново да мине доста време, додето се реши да произнесе:

— Когато мистър Питър бъде готов с отговора на задачата, тогава ще се изкажа.

— Значи смятате, че по отговора на Майк вече изобщо не си струва да разискваме?

Ларкин отново отправя в пространството тежкия си неподвижен поглед и едва след като му омръзва да съзерцава насрещния тапет, забелязва:

— Стоката, която имаме предвид, струва доста скъпо, Дрейк.

Наблюдавам го крадешком, като се питам дали не се лъжа. Обаче няма начин да се лъжа. Във всеки случай ще бъда наистина смаян, ако разбера, че се лъжа. Това непроницаемо лице и тази недоверчивост, не показна и предизвикателна, а дълбоко стаена, издават полицая. И погледът, който избягва очите ви, но ви изучава внимателно, когато гледате в друга посока, и привичката да говори възможно по-малко и само най-необходимото, и тая скрита напрегнатост, с която следи чуждите приказки — издават полицая.