Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Излишно е да ми го припомняте — отвръща сухо жената. — И все пак не съм се явявала с такива вулгарни номера.
— Екзотиката винаги е вулгарна — изръмжава шефът. — Примитив, атавизъм, груби страсти… Ако не е вулгарна, няма да е екзотика.
— В такъв случай заменете я с нещо друго, приятелю.
— Бих я заменил, но какво да правя, когато вие вече не щете да се събличате публично — промърморва Дрейк.
— Ако знаех, че ще успея да ви ядосам, бих се съблякла още сега — отвръща Бренда. — За жалост вас човек не е в състояние дори да ви ядоса.
— Защо? — вдига вежди шефът. — Питър одеве почти успя. Още секунда или две и щях да го запозная с Марк.
Не знам кой точно е тоя Марк, но нещо ми подсказва, че вероятно става дума за извънредния и пълномощен посланик на смъртта. Дрейк обаче в момента явно не е настроен за погребални истории. Сполучливият изход на преговорите и добрата перспектива на операцията, без да говорим за вече изпитото уиски, са повишили самочувствието му.
— Е, какво, приятелю? Нима един стриптийз на мис Бренда не ви привлича? — обръща се той към мене.
— Мисля, че тази вечер ми нанесохте достатъчно удари, за да трябва да ме замесвате и в семейните си кавги — произнасям апатично.
— Удари? На вас? — прави се на изненадан въгленът. — Неблагодарник! Вие изкопчихте от мене това, което никой до днес не е изкопчвал от стария Дрейк.
Той може би се готви да каже още някоя и друга топла дума за успехите ми, ала оркестърът наново гръмва и на дансинга се появява следващата изпълнителка, съчетаваща у себе си и жената, и змията. Една гъвкава самка, полюшваща се в златистата си тясна и дълга рокля под лъча на прожектора, който сега вече е червен. Самката отпърво се полюшва съвсем безцелно, сякаш просто да се разгрее и да даде време на зрителя да оцени хармонията на пропорциите й. Сетне бавно започва да разтваря ципа на одеянието си. Ципът е отпред, закрит под дълга лента с фалшиви елмази, сиреч на доста лесно място, ала жената го разтваря тъй мудно, сякаш се касае до истински трудов подвиг. Защото номерът на тая пък е да играе по нервите на публиката.
— Май че е откраднала собствената ви атракция — изръмжава Дрейк достатъчно силно, за да го чуем. — Бихте могли да я дадете под съд.
Бренда не си дава труд да отговори и погледът, който е отправила към дансинга, изразява нещо средно между професионално любопитство и хладно пренебрежение.
Най-сетне ципът е разтворен докрай и златистият парцал, пардон, роклята, би могъл да бъде запокитен с един жест, но артистката няма вкус към простите решения. Тя се заема с все същата убийствена бавност да освобождава едното рамо от одеждата и, приключила с тая операция подир цяла вечност, методично пристъпва към същите действия с другото. Сетне, притиснала роклята до себе си, почва все тъй мудно да я свлича надолу, за да разкрие на отегчената публика, че тепърва има да се смъква и сума бельо. Впрочем публиката съвсем не изглежда отегчена, а по-скоро — заинтригувана. Тя отдавна вече знае, че целият номер е в събличането и че събличането веднаж приключено, дамата ще завърти в прощален жест задните си части и ще си тръгне, а няма да седне да играе с вас белот.
Така и става. Макар и подир цяла вечност.
— Хареса ли ви номерът, Питър? — пита не без нотка на гордост шефът. — Ако ви е харесал, значи ще харесате и Бренда.
— Оставете тия намеци, мистър — избъбрям с нотка на досада. — Нямам никакво желание да ми пращате вашия Марк.
— Аз също — признава Дрейк. — Поне додето не съм видял на какво сте способен в другата област. А започнете ли прекалено да харесвате Бренда, не мога да ви гарантирам дълголетие. Не казвам, че непременно ще ви пратя Марк, но рискът да го направя не е малък.
— Престанете, Бил — промърморва дамата. — Никак не ви отива да се правите на ревнив.
— Не забравяйте, скъпа, че освен това глупаво чувство на ревност, човек може да има и известно чувство на достойнство. Нали, Питър?
— Не разбирам нищо от чувства.
— Толкова по-добре за вас. Допуснеш ли да те водят чувствата, току-виж те отвели до Марк.
— Прекалено често взехте да споменавате това име — забелязвам. — Почвате да ме плашите.
— Засега, ако някой има основание да се плаши, това не сте вие. Поне додето не ви е омръзнал животът. Защото ако настъпите някъде стария Дрейк, ако го настъпите по интереса му или да кажем по достойнството, това ще означава, че животът наистина ви е омръзнал, нали, Питър?
— Допускам, че е така…
Но репликата ми е заглушена от предупредителния гръм на оркестъра, последван от предупредителния глас на водещия:
— А сега — мис Линда Грей!
В цялото си величие. Едно величие, което още по-ярко се откроява на фона на строгия тоалет: бяла блуза с много дантели и дълга черна пола. Но каква глава! И каква фризура!
Мис Линда прави няколко стъпки към средата на дансинга, дето вече е поставена стойката с микрофона. Значи тоя път няма да има събличане. Или стриптийзът ще бъде от духовно естество. Артистката се покланя скромно на няколкото раздали се тук-там ръкопляскания, придава също тъй скромен израз на лицето си, сетне взема в ръка микрофона и обхожда с разсеян поглед масите край дансинга, додето спира върху бедната ми персона. Жертвата е намерена. Може би не идеалната за случая, ако си спомним за синината и драскотината ми, но какво да се прави, когато всички други в първата редица са или жени, или дъртаци.
Мис Линда прави още няколко стъпки, сега вече в моя посока, потапя очи в моите и в залата се разнася топъл мелодичен глас:
Не ми го казвай: знам, тече животът, нощта умира, за да дойде ден с будилника и с делничния грохот. И пак ще спре на Лестър скуер метрото, но може би без теб или без мен.Нищо не ми пречи, разбира се, да й обърна гръб и да я оставя на сухо и изобщо да покажа, че пет пари не давам за нейната меланхолия. Но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да надзърта в моите и дори да постави дружеска ръка на рамото ми:
Не казвай: пак ще бъда тука утре. Не казвай: пак ще те обичам утре. Не казвай: пак ще те целувам утре. Защото утре, утре, утре ще съмне може би без теб или без мен.Бих могъл естествено да стана и да кажа: „Успокойте се“ или: „Я по-добре седнете и пийнете нещо“, или най-малкото да отместя тази нежна ръка от новия си костюм, но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да се припознава и да ме смята за свой любим и да се държи за рамото ми. Впрочем тя вече е оставила рамото ми и прави няколко стъпки назад към стойката на микрофона, но вместо да го окачи там, където му е мястото, продължава:
Не знам ще бъда ли. Не знам ще бъдеш ли. Ала раздялата до утре е безкрайност от тъга. За любовта не се говори в бъдеще, когато двама души нямат бъдеще, когато всичкото, което имат, е „сега“.Подир което, както и следва да се очаква, идва отново ред на рефрена и дамата вече отправя погледи не към мене, а нейде към дъното на залата, където се таи може би съдбата или смъртта или някой от келнерите, изобщо тайнственото и неразгадаемото, а в залата с интонацията на сподавено отчаяние се носи мелодичният настойчив глас: