Умирай само в краен случай
Шрифт:
Сетне гръмват ръкоплясканията. В подобни случаи и на подобни места хората винаги охотно ръкопляскат, за да покажат, че са дошли тук не за голите задници, а за Изкуството, чистото и възвишеното, изобщо онова с главното И.
— Как спахте, Питър? — произнася любезно Дрейк, когато — призован от Ал —
Избъбрям нещо в смисъл на „мерси, добре“ и продължавам да чакам, изправен сред стаята, тъй като отлично знам, че шефът не ме е повикал, за да разбере как съм спал.
Той обаче не бърза с деловата част, а става и приближава до количката с бутилките, която вече се мъдри между двете кресла.
— Надявам се, че мис Линда не е тревожила твърде сънищата ви? — запитва рижият, като улавя бутилката „Балантайн“.
— Дори никак — признавам. — Нямам слабост към вокалните изпълнения.
Дрейк си налива два пръста уиски и пуска в чашата две кубчета лед, които непринудено е поел с пръсти от кофичката. Сетне отпива, за да провери какво се е получило, и промърморва:
— Вокалните изпълнения… Тук не става дума за изпълненията, а за изпълнителката. Макар че и тази песен, как беше, дето напразно чакаш да се събудиш, защото утре ще бъдеш в моргата, наистина си я биваше.
Той внезапно се сеща за домакинските си задължения и прави къс жест към барчето:
— Сервирайте си, не стойте като паметник.
— Не знам дали не е още рано — отвръщам колебливо, като се приближавам към количката.
— Рано ли? Това наистина не е възпитано от ваша страна, приятелю. Карате ме да се чувствувам като алкохолик.
Шефът отпива още глътка, после се връща на своето:
— Странно наистина… Мислех, че ще си допаднете с Линда. Тя със самочувствието на голяма певица и вие със самочувствието на голям герой… Мислех, че ще си допаднете.
— Вероятно защото допада на вас — позволявам ги да подхвърля.
— О, съвсем не! — поклаща глава Дрейк. — Все пак предпочитам Бренда. Макар че — понеже това е разговор между мъже, — ще ви призная, че и Бренда ми е много. Изобщо, Питър, не знам дали сте забелязали, но жените са нещо като котките. Не че изпитваш особена нужда от котка, но понеже съседът си има котка, смяташ в реда на нещата да имаш и ти.
— Вашата изглежда повече на пантера — позволявам си отново да кажа, понеже разговорът е между мъже.
— Пантера? Пози, приятелю, и нищо повече. Всяка котка иска да мине за тигър, обаче това са пози. И все пак Бренда е умна котка.
Той замълчава, сетне добавя сякаш на себе си:
— Да се надяваме, че ще излезе умна…
Едва когато допива скоча си, шефът се сеща за какво ме е повикал:
— Налага се да обсъдим по-подробно вашия проект. И този път, заедно с Ларкин.
— Защо именно с Ларкин?
— А защо не с Ларкин? — запитва малко по-рязко Дрейк.
— Ваша
По червеното лице на Дрейк се изписва нещо като полуусмивка:
— Ами защото наистина е полицай. Макар и в минало време. Уволнили са го за корупция и изобщо за дребни човешки прегрешения. Но това не му пречи все още да разполага с връзки в полицията отвъд океана. И да си разбира от работата. С две думи, той ще поеме стоката оттук нататък, а ще ни помогне и на Изток. Така че операцията не може да мине без неговото участие. Нито без неговото одобрение.
Шефът замълчава. После се сеща и ненадейно възкликва:
— „Полицай“, а? Имам чувството, че вие ще се окажете малко по-умен, отколкото съм предполагал, приятелю.
Той отново се връща зад бюрото и се настанява на обичайното си място.
— Впрочем, понеже Ларкин ще дойде едва към обед, искам да свършите и още една работа. Ще отидете тук през две улици на номер 36, ще се качите на първия етаж и ще влезете през оная врата, дето пише Холис-фото. Ето ви ключа. Ако човекът още не е там, ще го почакате.
— Кой човек?
— Човекът, дето ще ви предаде писмо за мене. Не мислете, че ви използувам за раздавач или както вие бихте се изразили, за слуга. Писмото е секретно, а освен туй вие и по-нататък ще поддържате връзка с тоя човек. Така че приемете пратката, заключете и се връщайте направо тук.
— А нали вие сам казвахте, че е опасно да се движа извън вашата улица? — напомням.
— Вярно, вие сте без паспорт — промърморва Дрейк.
— Аз бих могъл да имам паспорт, стига да си направите труда да бръкнете в чекмеджето — промърморвам.
— Вие наистина се оказвате по-умен от допустимото — въздъхва шефът. — Макар че за чекмеджето не познахте.
Той прави ленив жест към касата, вградена зад бюрото, завърта ключа, отваря стоманената врата и измъква документа ми.
— Мисля, че визата отдавна е изтекла…
— Отдавна беше изтекла — кима рижият. — Но май че някой я поднови.
И той ми подхвърля паспорта през бюрото.
Номер 36 се оказва мрачна сграда с доста запуснат вид. Част от прозорците са изпочупени, а други — заменени с дъски и по всичко изглежда, къщата е обречена на скорошно събаряне.
Една от трите врати на първия етаж наистина е означена с малка месингова табелка Холис-фото. Отключвам и влизам в тъмно антре, а оттам прониквам в друго, също тъй тъмно помещение, понеже и двата прозореца са задънени с дъски. Напипвам електрическия бутон и от потона лумва обилна светлина. Точно срещу мене се намира втори вход с черна завеса, водещ навярно към фотографското ателие. Но това е подробност, която в момента не ме занимава. И единственото, което ме занимава, е човекът, проснат на пода и захлупил лице в локва кръв.