Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Навярно вече знаете новината? — запитва Дорис, като се изправя.
— Нищо не знам. Каква новина?
— Ами онзи, вашия сънародник, са го очистили.
— Това не е възможно!
— Абсолютен факт! — настоява стопанката. — Намерили са трупа му в някаква изоставена къща през две улици.
И добавя нравоучително:
— Така е, когато кривнеш от правия път. Отпърво — хашиш, а после — куршум.
— Сега полицията ще има да рови…
— Не се и надявайте! За полицията тия неща са дреболии, мистър Питър. Ако искате да знаете, тя даже се радва, когато такива съмнителни типове се изтребват помежду си. Това само я облекчава.
— Една малка глътчица, Дорис?
— Довечера ще се възползувам от поканата
Не знам дали сте забелязали, но човек се чувствува особено добре, когато ляга облечен върху чисти чаршафи. Е, не с обувките, разбира се. Обувките можете да ги качите върху дъската на кревата. Сетне притваряте очи и започвате да разчепквате грижите си, пък — додето стигнете.
Да, наистина: полицията едва ли ще си губи времето в сложни анкети по смъртта на един продавач на хашиш и при това — емигрант. И убийството ще бъде отбелязано с пет реда в черната хроника, преди да отмине в забравата. Обаче делото ще остане в архивата, за да бъде при нужда наново измъкнато. А дали ще бъде измъкнато или не, това ще зависи единствено от волята на моя шеф.
Тоя тип Милев имаше навика да говори с излишна припряност и понеже бързаше, бъркаше, а понеже бъркаше, налагаше се да се поправя. Но такъв е бил изглежда не само начинът му да разговаря, а и да действува. За жалост при действията избързаш ли и сбъркаш ли, не винаги е възможно да се поправиш. Поправката я вършат други. И то изцяло в твоя вреда.
Той се бе появил по тия места по волята на случая и от дребната търговия с хашиш и чрез дребните разклонения на мрежата от пласьори бе успял да се добере до самия шеф и се бе припознал, виждайки в неговото червено лице изгрева на жадуваното щастие. И бе му сервирал един импровизиран план, в който и сам вероятно бе повярвал, един план за да блесне и да стане доверен човек.
Удобен момент, за да блесне. Защото самият Дрейк се задъхваше вече в тая глуха улица, превърната в негова малка империя. Тя бе станала наистина твърде малка за широкия му размах. И жаждата за нови територии бе започнала от идеята за мизерна пратка хашиш през Балканите, понеже Средиземноморието се оказваше от ден на ден все по-неудобно. А после дребният проект се бе разгорял и лумнал в мечтата за един трафик от голям мащаб. Додето изведнаж се бе изяснило, че тоя трафик е само мираж.
Сега присъдата над лекомисления виновник е изпълнена. И на негово място е поставен заместникът му. И този заместник съм аз — нагърбен с двойното бреме: да отговарям за едно убийство, което друг е извършил, и да реализирам една операция, която друг е трябвало да осъществи. Перспективата е наистина примамлива. Както казва Дорис: отпърво — хашиш, а после — куршум.
Колебая се известно време между оценката на песимиста, че нещата не вървят добре, и тая на оптимиста — че нещата биха могли да бъдат и още по-зле, додето изведнаж забелязвам, че между тия две непримирими позиции ненадейно е изникнал някакъв тъмен силует. Един млад мъж с бледо лице, черна шапка и черен шлифер, едно траурно същество, също като погребалния Райт, с тази разлика, че от него се носи не аромат на люляков парфюм, а повява хладният лъх на смъртта.
Бях го зърнал още в първите дни на шляенето ми из Дрейк-стрийт. Стоеше пред витрината на една от книжарниците, разглеждаше изложените списания като човек, който няма какво да прави, и лениво дъвчеше дъвка. Сетне погледна по посока на мене, но не ми обърна никакво внимание и влезе в книжарницата. Предполагам, че засега още не ме познава. Аз обаче го познах. Бях го видял, макар и само за миг, когато, застанал при входа на вагона, бе стрелял срещу Борислав.
Разбрал бях, че се казва Марк едва от Дрейк, ала още по-рано подозирах, че това е наемният му убиец. И ако не бях научил името му, то бе само защото не бях чул никой да го повика или да заговори за него. Хората не обичат да говорят за смъртта, а тук, на тая улица, Марк бе смъртта. Или ако искате, нейният извънреден и пълномощен посланик.
Виждах го понякога в часа на обедния наплив да стои в книжарницата на Оливър и да разлиства лениво някое списание, додето преживя вечната си дъвка. Или, изправен пред бакърения бар в кафенето, да пие съсредоточено своята кока-кола, съвсем сам и съвсем изолиран от околните бъбриви консуматори на черната гинес, или безцелно да се шляе из Дрейк-стрийт. Шляенето и зяпането бяха, изглежда, основните му занимания — един убиец не може по осем часа дневно да върши убийства, а колкото до страстите, предполагам, че изобщо ги нямаше, дори тия, най-разпространените, към жените и към спирта. Заместваше спирта и тютюна с дъвката, а жените — с образите им в порнографските списания.
Трябва да беше към 30-годишен, ала лицето му бе сякаш без възраст, слабо и бледо, с оная жълтозеленикава болнава бледост на комарджиите и хората на нощните професии, макар професията на убиеца да не спада непременно към нощните. Едно лице с наистина непроницаема маска, която вероятно дори не бе маска, едно лице, което не изразяваше нищо освен пълно спокойствие и пълна пустота и което може да бъде привилегия само на хора, освободени от обременителните мерки за добро и зло.
Не, това не беше горила и нямаше нищо общо с вида на горилите. Изглеждаше по-скоро фин и деликатен в жестовете си, като златар или цигулар, изобщо като човек, свикнал да борави не с голи ръце, а с тънки инструменти. Макар че неговият обичаен инструмент едва ли изискваше особен финес, ако не броим точното око. Що се отнася до самия този инструмент, предполагам, че го носеше в специалния вътрешен джоб до лявата мишница и може би именно за да не изпъква твърде, дори през топлите дни рядко се разделяше с черния си поплинен шлифер.
Изобщо един черен човек. И една тъмна личност. Тъй тъмна, че колкото повече мисля за нея, толкова повече ми притъмнява пред очите. Додето заспивам съвсем.
През следващите дни шефът наново ме извиква два-три пъти за уточняване на отделни въпроси по бъдещата операция. А после пак ме забравя. Вероятно изчаква Ларкин да направи проверките си.
Допускам, че заедно с паспорта съм получил и негласното разрешение да прескачам отвъд границите на Дрейк-стрийт, защото когато почвам да го правя, никой не възразява. Дали съм следен по-отдалече или рижият вече е решил, че ме е хванал достатъчно здраво, но най-после добивам възможност да изляза на чист въздух. Доколкото в Сохо изобщо може да става дума за чист въздух.
Сохо — един по-малък град между другите по-малки градове в този огромен град Лондон. Лабиринт от улици като Дрейк-стрийт, понякога по-пъстри, а понякога по-унили от нея. Върволица от ресторанти — френски, испански, италиански, гръцки, китайски и дори английски, барове и клубове за еротични зрелища, скъпи заведения за изискана публика и мръсни дупки за пияници и наркомани.
Сохо — с тълпите пришълци в обедните и вечерни часове и с причакващите ги туземци, караулещи по тротоара проститутки с чанти под мишница и цигари в уста, кресливи портиери на кабарета, хомосексуалисти в предизвикателни облекла, дребни търговци на марихуана и порнографски сувенири, улични фотографи и сутеньори.
Сохо. Подир лукса на Парк-Лейн и Бонд-стрийт, подир импозантните фасади на Риджън стрийт и Оксфорд стрийт, подир простора на площада пред Бъкингамския дворец и на Трафалгар скуер, този квартал ще ви се стори тесен, мрачен и душен. Но след като седмици наред съм бил затворен в усойния улей на Дрейк-стрийт, аз не съм толкова взискателен. Изобщо преживявам щастието на човека, който след като дълги часове е седял залостен в асансьора между два етажа, най-после има възможност да си поеме дъх в непроветреното стълбище.