Умирай само в краен случай

Райнов Богомил Николаев

Приближавам, навеждам се и оглеждам мястото около трупа, с надеждата да открия някакво писмо или бележчица. Не откривам нищо. Писмото, ако съществува такова, навярно е в джоба на убития. Само че той е легнал тъкмо върху джобовете си. В тия сини дочени дрехи на американските говедари джобовете са винаги отпред. Навеждам се още малко. Грешка няма: мъртвецът е самият Майк.

В тоя миг ми се струва да долавям иззад черното перде на насрещния вход съвсем лек шум. Долавям или си въобразявам, че долавям, все едно, необходимо е час

по-скоро да изчезна от това място. Когато в квартала има двама български пришелци и когато единият от тях е убит, мисълта на полицията твърде лесно може да се насочи към другия.

Поемам обратния път, като не забравям да избърша с носна кърпа електрическия бутон и дръжките на вратата.

Пет минути по-късно, когато вече се движа по оживената улица към Дрейк-стрийт, едва не се блъсвам в слаб мъж с черен костюм и черно бомбе.

— Мистър Хигинс…

Мъжът ме гледа втренчено, обаче в погледа му се чете не толкова заплаха, колкото укор:

— Вие бяхте ми обещали нещо — напомня той, разбрал, че голият поглед, дори и красноречив, не върши работа.

— Да, защото нямах паспорт. Но сега вече имам.

— Ще ви затрудня ли прекалено, ако помоля да го покажете?

— Съвсем не — успокоявам го и подавам документа.

Мистър Хигинс го разглежда грижливо, бих казал дори с педантична дребнавост, обаче неоспоримата очевидност го заставя да призная, че всичко е в ред и да ми върне паспорта.

— Жалко — промърморва той. — Отново останах без помощник.

И добавя сякаш на себе си:

— Трудно, много трудно се работи по тия места…

Намирам Дрейк все тъй седнал зад бюрото си и все още сам.

— А, вие вече се върнахте?… — приветствува ме той. — Къде е писмото?

— Какво писмо?… — избъбрям. — Там е само Майк. И то — мъртъв.

— Значи, аз ви пращам за едно, а вие свършвате друго, хитрец такъв! — заканва ми се шеговито с пръст шефът.

— Не ми е ясно какво искате да кажете.

— Може би не ви е ясно и че сте го убили?

— Но нима вие…

— Какво „аз“? — прекъсва ме Дрейк. — Аз наистина ви подхвърлих, че не е зле да си отмъстите за побоя, но съвсем не съм допускал, че ще го направите така драстично. Вие малко прекалихте, Питър!

— Обаче това убийство съвсем не е моя работа.

— Фактите говорят друго — възразява червенокосият, като вади от чекмеджето някаква снимка и ми я подава.

Доста красноречива снимка. И вероятно съвсем скоро извадена от полароида. Питър наведен над трупа на Майк в същата оная стая. Сподавям неприятната си изненада и подхвърлям пренебрежително:

— Фалшификацията наистина е налице. Но не вярвам да има особена тежест като улика. Знаете, че дори не разполагам с пистолет.

— Пистолетът при нужда също може да бъде намерен — бърза да ме успокои шефът. — И то добре гарниран с пръстовите ви отпечатъци. Изобщо не знам откъде е у вас тоя навик да хвърляте пистолети през прозорците, за да попадат в ръцете

на странични хора. Във всеки случай сега вече оръжието е на сигурно място.

— Чудесно — отвръщам с въздишка на примирение, като се отпускам в креслото. — Да допуснем, че инсценировката ви е образцова. Но за какво ви е тя?

— В момента — за нищо, Питър. Обаче човек никога не знае… Когато разполагаш с известни улики срещу някои хора, тогава и с по-голямо основание можеш да се доверяваш на тия хора. Доверието е хубаво нещо наистина, но само когато не е сляпо.

Той отдръпва погледа на сините си очички от мене, за да го насочи към кристалния полилей.

— Вие, ако се не лъжа, пак сте имали малка беседа с Хигинс…

— Поиска да провери паспорта ми.

— И нищо друго?

— Вие просто се развличате с мене, мистър. Като че ли Хигинс не е ваш човек.

— Хигинс наистина е мой човек — отвръща шефът и свежда очи към пълните си пръсти, за да установи, че те леко потрепват върху бюрото. — Само че той е и човек на полицията. А когато служиш на двама господари…

На вратата се почуква и миг по-късно влиза Ларкин.

— А! — възклицава Дрейк. — Идвате тъкмо навреме: говорим тук за ония полицаи, дето служат на двама господари. Една наистина много увлекателна тема…

— Една доста банална тема, драги — възразява мургавият мъж, като му отправя тежкия си неподвижен поглед. — И съвсем изчерпана.

— Но която нерядко възниква в нови варианти — настоява на своето рижият.

— Предполагам, че не за това сте ме извикали — произнася хладно Ларкин.

— Седнете и ще разберете — казва вече с друг тон Дрейк.

И когато гостът се разполага насреща ми:

— Става дума за новия ни проект. Проекта на Питър.

Подир което ми се дава думата за сбито, изчерпателно изложение.

— Това е вече нещо по-реално — признава сухо Ларкин, когато свършвам.

И минава на въпросите. Къси, и остри въпроси на професионалист, засягащи операцията по всички шевове.

— Да, това е нещо по-реално — повтаря бившият полицай, когато и въпросите са изчерпани. — Смятам, че след като направя и проверките по моя канал, можем да пристъпим към подготовката.

— Гледайте тия ваши проверки да не траят много дълго — подхвърля червенокосият.

— Ще траят точно колкото е необходимо, Дрейк — отвръща с ледена усмивка Ларкин.

В тоя момент улавям беглия поглед на шефа — „Свободен си“ — и ставам, за да дам възможност на хищниците да си поръмжат на четири очи.

* * *

— Вие сте страшно апетитна жена — казвам. — Здрав дух в здраво тяло, това сте вие, Дорис.

— А вие сте ужасен ласкател, мистър Питър — отвръща по обичая си жената.

Заварил съм я да поставя чисти чаршафи на леглото и седнал в ожуленото кресло, изчаквам да привърши, за да заема любимото си за размисъл положение — хоризонталното.