Умирай само в краен случай
Шрифт:
Горният пасаж е доста очистена версия на монолога. В действителност Милев говори с излишна припряност и понеже бърза, бърка, а понеже бърка, поправя се, а понеже английският му не е безупречен, то и поправките не са изрядни, тъй че да го слушам е малко уморително и по едно време Дрейк му подхвърля:
— По-накъсо, Майк. И не затъвайте толкова в периодите, защото забравяте главното изречение.
— Исках да кажа, че сега, след като вече съм установил две наистина надеждни връзки чрез Мюнхен, изобщо връзки със сигурни хора, нещата могат да се изградят на съвсем здрава основа и комбинацията да влезе в действие в най-скоро време…
Той изразходва доста минути, за да изрази въпросната не твърде сложна мисъл, тъй че се налага Дрейк отново да го прекъсне:
— А как я виждате вие тази комбинация?
— Ами много просто. Нали вече ви казах, че моите хора имат коли.
— И какво, като имат коли? — пита шефът.
— Ами това решава проблема за трафика от турската до югославската граница.
— Е, да, но нали най-първо стоката трябва да мине границата?
— Оттук не ми е възможно да отговоря на този въпрос в подробности — отвръща Милев. — Подробностите ще се обмислят, когато моите двама души влязат в контакт със сигурни хора от граничните села.
— Не става дума за подробностите, а за най-общо решение — пояснява спокойно Дрейк. — С две думи, как си представяте прехвърлянето през границата?
— Има различни възможности. Съществуват такива места, дето граничната ивица е съвсем тясна или достатъчно подходяща — скалист хребет или сипей — и дето стоката може да се измъкне от турска територия просто с дълго въже. Или да се изхвърли чрез съответно приспособление. Или да се използва балон. Това ще ни каже само специалистът.
— А какво ще кажете вие?
— Аз съм в състояние да ви предложа топографията на няколко подходящи места и за двете граници, а също и да осигуря транспорта на стоката през страната. Като се има предвид, че се касае до стока в значително количество, това мисля не е малко.
— Да, разбира се — съгласява се Дрейк. — Обаче и съвсем не е достатъчно. Тук не става дума за много или за малко, а за достатъчно, което значи стоката от Турция да прехвръкне невредима в Югославия.
Милев мълчи, като се опитва да изцеди от главата си възможно най-задоволителния отговор. Останалите също мълчат, но тая обезпокоителна тишина изглежда не помага ма мислителя, а добавъчно то гипсира.
— Мога да предложа и друг вариант — обявява най-сетне той. — В случай че вашите хора успеят да вкарат стоката в страната, аз поемам грижата да я изнеса чрез моите хора в Югославия. Онази граница, разбирате ли, е значително по-лека. Там стават местни празненства и други такива…
Дрейк поглежда замислено към оратора, сетне поклаща глава:
— Вижте, Майк, ако нашите хора успеят да внесат стоката, те ще съумеят и да я изнесат и вие изобщо няма да сте ни нужен. Подобни операции, както знаете, вече са ставали и без ваша помощ. За нещастие повечето са завършвали на пълна загуба. И проектът, който вие ми предложихте преди месеци и за който похарчихме доста средства и време, бе значително по-различен.
— Аз и сега държа на този проект — произнася Милев, като се опитва да заеме една от достойните си пози. — И ако вие наредите да почнем сондажите, гарантирам ви, че в непродължителен срок моите хора ще ни дадат точни сведения за удобните места и дори предложения за начина на прехвърлянето. А оттук нататък нека специалистите си кажат думата.
— Това вече звучи по-другояче — кима шефът. — И тъкмо това исках да чуя от вас: има ли наистина реална възможност за прехвърляне на границата и способни ли са вашите двама хора да ни дадат точни сведения по въпроса, а подир туй, естествено, и да реализират трафика.
— За тия неща аз отговарям напълно — декларира Милев.
— А вие, Ларкин, какво ще кажете? — обръща се Дрейк към непознатия.
В продължение на минута или две Ларкин не благоволява да каже нищо. Дори ако се съди по израза му, той изобщо се е зарекъл да не казва нищо: тежкият, сякаш неподвижен поглед, плътно стиснатите устни и скобите на двете отвесни бръчки, заключващи устните, съвсем не говорят за словоохотливост.
— Става — произнася най-сетне мургавият.
— В смисъл? — вдига вежди Дрейк.
— Става — повтаря непознатият. — Ако има реални възможности и ако Майк осигури точните данни, ние ще организираме техниката.
— Надявам се, не с балони… — изръмжава шефът.
— Ние ще осигурим техниката — натъртва на своето Ларкин, без да си дава труд да уточни дали тя включва балони или не.
— Чудесно — кима по навик шефът. — А вие какво мислите, Райт?
— Мисля по въпроса за връзката — отвръща хубавецът.
— Коя именно? — пита Дрейк.
Райт прокарва дългите си нервни пръсти на музикант в още по-дългите си черни коси и пояснява:
— Връзката с ония двамата в България…
— Писмата с тайнописа… — побързва да му напомни Милев.
— Писмата с тайнописа са добри, докато не е възникнало подозрение — забелязва сухо красавецът. — Обаче ние трябва да бъдем готови и за такава възможност.
— А как ще бъдем готови? — любопитствува шефът.
— Трябва да отиде човек на място, в случай че се наложи.
— Вие нали вече ходихте?
— Трябва да отиде местен човек. Майк… или този, новият…
— Че за какво друго ще ни служи новият, ако не може да свърши тая работа? — не се стърпява Милев.
— А ти не би ли я свършил сам? — изръмжава Дрейк.
Милев мълчи няколко секунди, сетне промърморва:
— Моето връщане там е свързано с доста рискове. Но ако решите, че се налага…
— Бренда, вие много мълчите днес, мила — обръща се шефът към приятелката си.
Алената дама, която днес — може би пропуснах да отбележа — е изумруденозелена, дръпва порция дим от дългото цигаре и пропява с кадифения си глас:
— Аз играя ролята на публика, Бил. А ролята на публиката е да мълчи.