Умирай само в краен случай
Шрифт:
— Една пура, мистър Оливър?
— С удоволствие, мистър Питър.
— Как върви бизнесът?
— О, порнографията винаги върви. Това не е като класиката.
В тоя миг през гишето се подава някакво анемично лице, увенчано с черно бомбе. Клиентът иска последния брой на списание „Хомо“, чието заглавие е достатъчно красноречиво, за да е нужно да ви излагам и съдържанието. Мистър Оливър подава с пренебрежителен жест книжката и хвърля парите в чекмеджето.
По-рано моят нов познат, както сам вече ми е обяснил, е излагал на същото това място томовете на английската белетристика от Смолет до Джойс и тъкмо тази му страст към благородната класика го е довела до фалит.
— Мистър Дрейк ме спаси. Изхвърли тази смет — вика — и мини на нещо по-съвременно. Какво по-съвременно? — питам като последен наивник. Сексът и насилието — вика, — не знаеш ли какво се търси днес? Искрено казано, мистър Питър, тия неща не са твърде по вкуса ми, обаче какво можеш да направиш, когато фалитът е зад гърба ти?
Той ме гледа, облещил бледите си сиви очи, сякаш наистина чака отговор от мене, ала аз знам, че не чака отговор и че въпросителната форма е при него само литературен похват.
— Девизът на мистър Дрейк е, че парите нямат мирис. Един грозен девиз може би, но и отвратително верен. В края на краищата ние сме само доставчици на тия господа, дето стърчат оттатък. Каквото искат, това ще им доставяме. Не е ли тъй?
Успокоявам го с догадката, че може би наистина е тъй, едно успокоение, от което той едва ли се нуждае, защото е свикнал да компенсира житейските разочарования с духовна храна и най-вече с Диалозите на Платон. Сетне побъбряме още малко, по-точно бъбри той, а аз слушам, додето решавам, че е време да видя какво прави италианецът.
Италианецът, разбира се, прави спагети, пици и всичко останало, което може да прави един италианец, щом държи ресторант. Що се отнася до самия ресторант, негова главна украса са всевъзможните бакърени съдове, ослепително лъснати и накачени по стените и потона, наред с пушените бутове и саламите. В първата половина на обедната почивка дузината мраморни маси са гъсто населени, затуй влизам тук едва към един и по тоя начин избягвам неудобството да се храня между два непрекъснато задирящи ме чужди лакътя.
Това е всъщност и времето, когато подир наплива на гладниците и пришелците идва ред на неколцината редовни клиенти, включително и адютантите на Дрейк. Имам предвид оня траурен човек Джо Райт. А също и другия — българина Михаил Милев или както тук свойски го наричат, Майк.
Този български Майк е сравнително млад човек, макар че какво точно значи сравнително млад, не е лесно да се каже. Някога като дете смятах, че един мъж на 30 години е вече старец. А Милев отдавна е надхвърлил 30-те и вероятно вече доближава следната десетилетка. Вън от това не знам какво друго бих могъл да добавя, освен че е без особени белези и изобщо всичко му е наред. Дотам му е наред, че няма какво да описваш и няма какво да запомниш, ако не броим втората му природа: един израз, на подчертано достойнство и самоувереност — естествено избиване на чивия чрез външната поза, когато усещаш вътрешен недостиг на достойнство и самоувереност.
Милев се движи така наперено, сякаш прави преглед на кралската рота пред Бъкингамския дворец, поръчва с такъв звучен глас, като че цялото заведение трябва да бъде осведомено, че господинът днес ще яде стек с равиоли, а не нещо друго и се храни с такива показни жестикулации, сякаш е дошъл не да обядва, а да предава уроци по хранене.
Същата претенциозност е налице и в облеклото му, комплектувано само за да удостовери, че Майк е изцяло в курса на модните веяния, идващи направо от Карнеби стрийт. Впрочем, ако се оставят настрана пъстрите копринени шалове, ризите с огромни яки и обувките с високи токове, костюмът на Милев най-често се свежда до синьото дочено яке и синия дочен панталон, изобщо традиционното работно облекло на американските говедари, което кой знае защо в наше време се е превърнало в символ на младежки шик.
Отношенията между тоя каубой Майк и оня погребален агент Райт, доколкото мога да съдя по видимостта, са доста хладни и обикновено се изчерпват с размяната на резервиран поздрав. Но това е все пак нещо, тъй като аз нямам право дори и на такъв поздрав, макар и двамата да знаят много добре, че техният шеф е и мой шеф.
А може би тъкмо това ги кара да гледат през мене като през джам. За тях аз съм само един кой знае откъде изскочил навлек. А навлеците през всички времена и по всички меридиани са жънали най-вече неприязън.
Ситият обед при италианеца и особено мечтателният унес, обземащ ме подир обеда, насочват мисълта ми към далечните прерии на „Аризона“ и към значително по близките чаршафени простори на хотелското легло. Отправям се на път, изкачвам се до номер 22 и се усамотявам, за да прегледам обедния вестник в хоризонтално положение. Преглеждам най-вече заглавията, понеже знам от опит, че коварната дрямка всеки миг може да ме връхлети. Другото го оставям за вечерните часове. В един скучен хотел и в една чужда страна вечерните часове, както е известно, са най-тягостни.
Към четири часа слизам до комарджийското кафене, намиращо се в края на улицата, и изпивам едно кафе за разсънване. А подир туй правя и обичайното си нарушение на закона, като напускам Дрейк-стрийт, за да се разположа на някоя скамейка в градинката на скуера. Едно нарушение, с което броячите ми са вече свикнали и на което очевидно гледат през пръсти, тъй като могат спокойно да ме наблюдават от витрината на кафенето и дори да използуват времето на наблюдение за малък покер.
Изтягам се прочее на скамейката, зает на свой ред с наблюдение. Обектът е напълно чужд на професионалните ми интереси. Това са кварталните дечурлига, играещи на дама или обикалящи с колелета по алеята. Една действително отморяваща гледка подир опушения улей на Дрейк-стрийт.
Привечер, ако наистина не се сещам вече какво да правя и ако ми е съвсем дотегнало да вися в онова, другото кафене с хубавицата на Ремън ревю бар, изминавам няколко метра до най-близкия клуб и слизам в розовия полумрак, за да изпия чаша скоч под звуците на поредната стрип-мелодия. Що се отнася до жената, заета на подиума с изпълнението на вечния номер, тя е също тъй безинтересна, както и вперените в нея напрегнати погледи на самците от залата. Вечният номер, за да разкрие плътта. А плътта, както казват французите, е жалка. Особено тази, дето се предлага на Дрейк-стрийт. Мършави студентки, примамени от надеждата да изкарат някоя и друга лира, или жени от пиацата, движещи се като автомати и събличащи се като автомати в ритъма на вечния „бурлеск“.